Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Алвин мина покрай кабинката на самообслужване, където се плащаше за вход, и покрай бунгалото, чиято табела гласеше, че там живее управителят, после зави покрай трите каравани, паркирани на оборудваните места. Знаеше, че вече всички пикапи форд F-150 са под подозрение сега, след като беше нанесъл нов удар, но такива коли имаше твърде много, за да предизвиква подозрение навсякъде, откъдето минеше. Чувстваше се относително безопасно.

Мъж, облечен със синя карирана риза и кафява каубойска шапка мина с наведена глава. Вероятно всеки, който идваше в ранчото „Гарваново гнездо“, се опитваше да избегне шумотевицата и навалицата в града. Почти идеалното скривалище.

Може да доведе следващото момиче тук, на това отдалечено място, сгушено между дърветата на осемнайсет мили от най-близкия град. Следващо момиче обаче нямаше да има, понеже най-сетне той беше намерил дъщеря си в лицето на Бетани, сигурен беше.

Спря пикапа на един черен път, който обикаляше покрай къмпинга и водеше до една клисура от северната страна. Взе бинокъла си, излезе от пикапа и след като се увери, че е сам, тръгна към дърветата отдясно.

Голяма издадена скала скриваше от поглед избрания от Еванс къмпинг, но от наблюдателния си пост толкова високо Алвин виждаше него и колата му, изложени съвсем на показ.

Шмугна се зад камара от големи камъни, вдигна бинокъла към очите си и огледа къмпинга долу. Различи силуета на мъжа, седнал на земята, облегнал гръб на едно дърво, приведен и безумно обезсърчен.

Черният „Таурус“ беше паркиран зад няколко дървета точно на същото място, на което Алвин го беше видял вчера. Изглежда този мъж не беше помръднал изобщо през изминалите двайсет и четири часа. Беше отпрашил насам, след като беше изпратил посланието си, и после бе чакал като покорен баща, който няма други възможности за действие.

Алвин остави бинокъла и скръсти ръце. Гущер пръсна няколко камъчета зад гърба му. Лек ветрец охлади врата му. Скалите правеха сянка тук. Зачуди се колко ли къмпингари бяха идвали точно на това място. Най-вероятно съвсем малко. Всъщност той може би беше първият, който стъпва тук.

Не можеше редовно да си взема душ по време на отвличанията, а този път, тъй като се беше съгласил да отпусне на бащата цели седем дни, се притесняваше, че кожата му току-виж започнала да мирише.

Скрит зад скалата от погледи и от природните стихии, той съблече ризата си, седна до бинокъла и разхлаби колана си. Извади удобната за пътуване по-малка опаковка на лосион за тяло „Нокзима“ и я остави до ризата, после събу памучния си панталон и смъкна боксерките до глезените си.

Вече беше съвсем гол, само по боти и с увити около глезените му панталони и бельо. Не беше съвсем идеално, но щеше да свърши работа.

Алвин загреба щедра доза лосион с дясната си ръка и се зае да се маже, като започна от тила и премина надолу към гладките си гърди. Усещаше появилото се леко боцкане покрай зърната и то малко го смути, обаче какво да се прави.

Едно нещо притесняваше Алвин, а две направо го караха да откача. Телесната миризма след три дни без къпане. И мирисът на одеколон.

Обаче подобният на лекарство камфоров мирис на „Нокзима“ за него беше като тамяна за боговете.

С половината съдържание на шишето намаза кожата си от врата до глезените. Една мушица кацна на голия му хълбок и той я размаза със силно плющене.

Надникна през бинокъла и се увери, че Еванс не е чул нищо. С пръчка изстърга остатъците от мушицата от кожата си и продължи да се маже с лосион между краката и зад коленете, чак до глезените.

Доволен от хигиенизирането си, Алвин се облече и отново погледна обекта си.

Никакво движение. Да не би да спеше?

Изкушаваше се да слезе и да заговори този човек. Защо не? Още не можеше да си позволи да го видят, естествено, но защо да не си достави удоволствието да поговори с този мъж, вместо да остави бележка в колата му, както планираше?

Без да бърза, Алвин остави мисълта бавно да порасне в съзнанието му, докато вече не беше в състояние да отлага. Зачуди се дали да не се намаже с лосион отново, но желанието му да чуе страха в гласа на Еванс беше толкова силно, че дори не можеше да се съсредоточи над перспективата да се намаже отново, колкото и да му беше приятно.

Да, защо не? Време беше да си поговори с Райън Еванс.

Беше направил всичко, за което можеше да сети, и точно това искаше от него Костотрошача, мислеше си Райън. От което задачата му не ставаше по-лесна, нито дори осъществима.