Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Костотрошача беше просто по-усъвършенствано нейно копие.

Бетани свали ръка и потръпна.

Според Рики кризисният щаб в бюрото на ФБР в Остин беше доста умърлушен. Агентите продължаваха да се тълпят около картите по стените и да разговарят сериозно по телефоните си, разглеждайки всяка следа с вниманието, на което бяха обучени. По масите и бюрата бяха пръснати папки, хората бяха запретнали ръкави, тук-там се виждаха картонени кутии с наполовина изядена китайска храна — все следи от последните четирийсет и осем часа, които бяха изтощили всички до краен предел.

Обаче всичко беше напразно. Нищичко. Не разполагаха с нито една солидна следа относно местоположението на Костотрошача, след като той отправи посланието си по радиото преди два дни и после изчезна.

Рики прекара цял час с Брент Стайлс, Вики Сандбърг и Пол Джон, тримата служители в радиостанцията, която Райън беше избрал, за да отправи посланието си към света. Ясно бе, че самият той не се мисли за Костотрошача.

Всъщност, докато ги слушаше да описват своето петнайсетминутно изпитание, човек би си помислил, че Райън е симпатягата в тази работа. Рики прогони тези мисли и се съсредоточи над главната цел, независимо дали Райън беше виновен или невинен за отвличането на дъщеря си.

И в двата случая, той беше беглец, когото трябваше да намерят и да изправят пред правосъдието.

Вратата се отвори и влезе Марк заедно с отец Хортънс, психиатъра, който лекуваше Райън по нареждане на военните. Рики въздъхна и прекоси стаята към кабинета на Марк. Последва ги вътре и затвори вратата зад гърба си.

— Благодаря ви, че дойдохте, докторе. Или да ви наричам „отче“?

— И двете може. — Той седна на един от столовете встрани и преметна крак връз крак.

— Знам, че обсъдихме всичко по телефона, но понеже явно никак не напредваме, исках да чуя мнението ви за записа.

— Както ви казах, няма проблем. От флота ме инструктираха да ви съдействам изцяло, като се има предвид колко съкрушително може да се отрази на имиджа им цялата история. Ще направя всичко по силите си.

Рики погледна към Марк, който се стовари тежко върху бюрото си.

— Нищо? — попита тя.

Той отговаряше за връзката с различните щатски и градски агенти, присъединили се към издирването, което протичаше през изминалите два дни.

— Нищичко.

Тя се свъси и погледна свещеника.

— Резултатът е равен. Вашият пациент се оказва доста изобретателен скитник, отче.

— Това учудва ли ви? Той е обучен разузнавач и контраразузнавач. Плащат му, за да надхитрява и заблуждава противника си на всяка стъпка. Чели сте досието му. Капитан Еванс е един от най-добрите.

— Очевидно. Сигурна съм, че сте чували това — каза тя и отиде до касетофона върху шкафа. — Човек трябва да е мъртъв, за да не го е чул през последните дни. Но искам да го изслушате внимателно, преди да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се.

Тя натисна копчето. Някакво съскане предшестваше гласа:

Трошач, говори Райън Еванс. Ти отвлече дъщеря ми и аз приемам предизвикателството. Ще те следвам, както настояваш, и ще спася дъщеря си. Чуваш ли ме? Ще направя каквото поиска от мен. Правя го така, че целият свят да ме чуе, затова сега силата е на моя страна. В шах си, приятелче. Сега ти си на ход. Единственият въпрос е дали ще успееш да ме намериш преди тях.

Натисна паузата:

— Според повечето хора той разговаря със самия себе си, докторе. Вие как мислите?

Хортънс се загледа през прозореца, за миг потънал в мислите си.

— Възможно е. Класически случай на множествено личностно разстройство. Отключено вследствие на изключително силно травмиращо преживяване. Със сигурност не е имал много самоличности преди последното си премеждие в пустинята…

— Искате да кажете, че той е знаел какви ги е вършил преди две години като Костотрошача, и това е било така до заминаването му на последната мисия в Ирак.

— Може би. Във всеки случай ако се е прекършил, това трябва да е станало там, в пустинята. Райън вече не помни, че е бил Костотрошача.

— Значи вече играе и двете роли — на похитител и на баща. Всъщност играе сам със себе си.

— Да, възможно е. Казах ви го и по телефона.

— Така е. Като терапевт на Райън вие сигурно го познавате по-добре от всеки друг. Когато чухте гласа на записа, какъв извод си направихте? Интересува ме инстинктивната ви реакция, отче.

Благите кафяви очи на Хортънс примигнаха.

— Трудно ми е да кажа, агент Валънтайн.