Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— На Бетани, нали? — кимна Брент.

— На Бетани. — Устните му потръпнаха, докато произнасяше името й. — Обясни ми как да включа оборудването, Брент.

Той вдигна ръце.

— Обясни ми оттам.

— В момента е включено на плейлиста. Бутни третия червен плъзгач отгоре, на който пише „На живо“.

Видя го.

— Това ли?

— Микрофонът се пуска с копчето „А“ до него.

Райън кимна.

— И толкова, така ли?

— Направиш ли го, излъчваш в ефир.

Райън седеше, стиснал пистолета с дясната си ръка. Огледа тримата, бутна червения плъзгач и натисна копчето „А“.

Погледна за последен път Брент, който му кимна.

И Райън заговори в радиоефира, за да го чуе Костотрошача:

— Трошач, говори Райън Еванс. Ти отвлече дъщеря ми и аз приемам предизвикателството. Ще те следвам, както настояваш, и ще спася дъщеря си. Чуваш ли ме? Ще направя каквото поиска от мен. Правя го така, че целият свят да ме чуе, затова сега силата е на моя страна. В шах си, приятелче. Сега ти си на ход. Единственият въпрос е дали ще успееш да ме намериш преди тях. — Замълча и се замисли над думите, които беше изрекъл. — Отвличал си и други дъщери. Знам как действаш. Седях с онези деца цели три дни и слушах как трошат костите им. Сега вземи бащата. Знаеш, че това ти трябва — да унищожиш бащата.

Дунапреновото капаче на микрофона докосна устните му. Райън снижи глас и отправи последните си наставления:

— Ще те чакам където е домът им, Трошачо. Намери ме, преди да ме застрелят и да ме свалят от небето.

Протегна се и щракна прекъсвача.

— Сигурен ли си, че съобщението се е излъчило? — попита той Брент.

— Да, излъчи се.

Райън се изправи.

— Колко хора са го чули според теб?

— В сряда вечер? Няколкостотин хиляди.

— Значи полицията сигурно вече идва насам. Погрижи се другите канали да го поемат и да го излъчват, иначе пак ще ви посетя, ясно?

— Ясно.

Райън ги изгледа за последно, докато вървеше към вратата. После я отвори, излезе в коридора и хукна към изхода.

Провери външната врата, преди да излезе от сградата — нямаше полиция. Още не, но след броени минути щеше да е различно. Черният таурус си стоеше необезпокояван под дървото, където го беше оставил.

Пресече паркинга, вмъкна се зад волана, изкара колата от паркинга и пое по Уестлейк Драйв.

Две полицейски коли с вой профучаха към общината по Тексас Хайуей, докато той се насочваше на юг. Размина се с тях за по-малко от минута, но в мрака и в тъмния седан не му трябваше друго.

След половин час Райън прекоси югозападните покрайнини на Остин и се запъти на запад към магистрала 290. Предстоеше му дълго пътуване, щеше да има много време да обмисли всичко.

Беше изиграл хода си и или беше сгрешил, или бе постъпил правилно.

Ако ходът му беше правилен, щеше да чака на Гарваново гнездо, както беше подсказал по време на директното излъчване, а Костотрошача щеше да го намери — дано да успееше, преди властите да проследят откраднатия таурус.

Обаче ако беше преценил Трошача неправилно, щеше да чака напразно на Гарваново гнездо, без да може да си тръгне, да не би Трошача все пак да дойде.

Беше направил своя ход, сега бе ред на Костотрошача.

Бетани се събуди от скърцането на метална врата, която се отваряше бавно. Или това, или пък беше вик, изтръгнал се от собственото й гърло като миналия път. Беше се събудила разплакана, но много объркана и не си бе дала сметка, че писъците, изпълващи стаята, са нейни, докато една муха не кацна на долната й устна. В мига, в който затвори уста, шумовете секнаха.

Този път обаче не плачеше. Този път беше чула отварянето на врата, можеше да се закълне. Костотрошача, ако наистина той я беше отвлякъл, най-накрая отново беше дошъл да я посети.

Примигна в полумрака и се взря към вратата.

Отворена. Отворена беше, нали? Сърцето й туптеше като лудо под тъничките ребра.

— Ехо?

Отдавна беше успяла да свали превръзката през очите си, може би преди повече от ден. Само че не й олекна. Не знаеше нищо повече от това, което й беше известно преди три дни, когато за пръв път се събуди на този циментов под.

Скърцането се чу отново — далечно, но много отчетливо. Бетани седна и се помъчи да види по-ясно през отворената врата. Коридорът отпред вероятно стигаше до други стаи, може би до още много стаи, и поне една от тези стаи имаше ръждясала метална врата, която сега се отваряше.

Или… или пък коридорът свършваше до бетонното стълбище, което водеше нагоре и навън към света, и някой току-що беше отворил вратата към свободата.