Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Очаквате ли още някой да дойде тази вечер?

— Не.

— Значи… ще бъдем сами известно време.

— Моля ви — прошепна момичето.

— Заведете ме при Брент — подкани ги с пистолета Райън.

И двамата се обърнаха, все едно стъпваха върху пирони, и тръгнаха обратно надолу по коридора към вратата, от която току-що бяха излезли.

Приятелят им беше по-млад мъж с дълга черна коса, който беше със слушалки и клатеше глава в такт с музиката, когато влязоха в студиото.

Райън заключи вратата и спусна щорите.

— Ей! — Тъмнокосият хипар се обърна и забеляза пистолета. — Какво…

— Млъквай, Брент. — Посочи с пистолета редица столове до стената. — Всички седнете там.

Те обаче стояха и го гледаха.

— Сядайте! — кресна той. — Да не мислите, че си играя игрички? Монтирайте си задниците на онези столове… и просто си седете!

Залутаха се към столовете като подплашени гъски и седнаха. Брент все още беше със слушалки и кабелът се беше изопнал напряко през стаята.

Райън се приближи до него, свали слушалките и ги хвърли на пода.

— Така, всичко е съвсем просто. Нуждая се от помощта ви. Ако ми помогнете, няма да натроша пръстите и може би… глезените ви.

Божичко, изобщо не говореше като Костотрошача, със сигурност не като Калид. Стисна зъби.

— Трябва да изпратя съобщение и после да се измъкна, преди да долети полицията. А вие трябва да ми помогнете, ясно?

Гледаха го с ококорени очи.

Райън щракна с пръсти:

— Да започна ли да ви троша пръстите, или ще се опомните?

— Ще направим каквото ни кажеш — умолително се обади момичето. — Моля те, моля те, не ни наранявай.

— Няма. Само… да не оплетете конците. Мога да излъчвам оттук, нали?

— Да — кимна рижият.

— На колко честоти можете да излъчвате? — изгледа Райън хипито.

— Законно ли?

— Не. На колко?

— На седем.

— Тогава искам да излъча съобщение по всичките седем честоти.

— Не може наведнъж. Нямаме нужното оборудване.

— На колко може едновременно?

— На една.

— Хубаво. Обаче искам думите ми да стигнат до всяка новинарска радиостанция и те да ги излъчват из целия град. Искам да изпратите съобщението на всички, ясно? Просто го пуснете.

— Какво да пуснем?

— Каквото ще кажа.

— Каквото ще кажеш на кого?

— На Костотрошача.

— Не… не си ли ти Костотрошача? — попита Брент.

— Ами, зависи. Може да се окажем двама. Не съм човекът, отвлякъл моята дъщеря, нали? Трябва да му изпратя съобщение и за тази цел ми трябва помощта ви. Ако не успея, той ще я убие.

Те се взираха в него неразбиращо.

— Просто ми помогнете. Нуждая се от помощта ви.

По бузите на Райън се спускаха браздулици пот. Много се бавеше.

Все пак в сградата нямаше друг освен тези тримата. Полицията го търсеше по пътищата, не в радиостанциите.

Райън свали пистолета, за миг притиснат под бремето на огромна тъга. Не можеше да го направи. Как би могъл да стои тук и да се преструва на силен в това непосилно положение, докато дъщеря му е някъде, вързана в чувал, и сигурно плаче от страх?

За миг му причерня и той кресна на тримата служители в радиото. Не кресна конкретно на някого, просто изрева вбесен на Костотрошача и на демона, който го беше обладал, за да му причини такава болка. Това ли беше цената, задето не беше обръщал достатъчно внимание на дъщеря си през изминалите шестнайсет години? Такава цена ли плащаха всички бащи, които са забравили колко скъпоценно нещо са дъщерите им?

Ако е така, цената беше твърде висока за каквото и да било прегрешение.

И кое пъклено създание би се нагърбило с мисията да изисква такава висока цена?

Райън си даде сметка, че диша учестено, но нямаше сили да се овладее.

Изгледа гневно тримата служители, които имаха вид на хора, осъзнали, че най-ужасните им страхове ще се сбъднат. Известно време Костотрошача им се струваше с бистър ум, но после беше откачил и явно щеше да започне да троши костите им направо тук, в студиото.

Райън се приближи до пулта, отпусна се тежко на стола пред микрофона и остави пистолета пред себе си. Оброни глава в ръцете си и се разплака.

Знаеше, че поема огромен риск, като не ги държи на мушка, но не можеше да овладее мъката, която го разкъсваше. Чувстваше се толкова безпомощен, толкова безсилен да предотврати неизбежния изход, който очакваше дъщеря му.

Трошача щеше да й изпочупи костите.

Райън вдигна глава и взе пистолета. Тримата служители не откъсваха поглед от него.

— Извинете. — Подсмръкна и се изправи. — Извинете, просто не знам какво ще правя. Смятат, че аз съм Костотрошача, но не съм. Той отвлече дъщеря ми и иска да го намеря. Никой не ми вярва, но това не ми помага. Виждали ли сте снимки на дъщеря ми?