Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Нищо друго?

Рики нахлузи джинсите си, притиснала телефона между рамото и ухото си.

— В момента вземат отпечатъци от вратата. Друго няма.

— Намерете този таурус. Пуснете го в целия ефир. Да спират всеки, който кара черен таурус.

— Вече го правят. Само да беше по-светло. Не би могъл да избере по-подходяща нощ.

— Едва ли ще имаме време да чакаме светлината.

Райън седеше в колата, която цъкаше, докато се охлаждаше, след като вече петнайсет минути стоеше в каменната кариера. До него Уелш се беше килнал към прозореца, все още в безсъзнание. Облаците бяха започнали да се разкъсват и лунната светлина озаряваше със студено сияние падината, в която Райън беше влязъл с колата. Жуженето на проводниците за високо напрежение недалеч се чуваше и в заключения автомобил.

А пред тях, в склона на хълма беше онази бетонна стена с изрисуваната врата. С изключение на стрелката на оградата и гарвана на вратата, други следи от Костотрошача нямаше.

Той обаче ги наблюдаваше. Със сигурност беше наблюдавал как Райън седи под онова дърво в ранчото „Гарваново гнездо“, наблюдаваше ги и сега от пукнатините между дъските на вратата, иззад някой от големите скални късове, пръснати из галерията, или от ръба горе.

Впери поглед във вратата, която приличаше на скелет, отдавна лишен от живот. Бетани или беше зад тази врата, или не беше.

Ако беше там, значи Трошача планираше през следващите часове и двамата да се изправят пред най-големите си страхове.

Ако тя не беше зад тази врата, тогава Райън трябваше да се изправи пред своя най-голям страх, а той беше, че дъщеря му все още е някъде в лапите на убиеца и че самият той ще трябва да направи каквото иска от него Костотрошача, за да спаси дъщеря си.

Ето защо Райън седеше като парализиран и се взираше във вратата.

А също и заради онова, което му предстоеше да направи с прокурора. Колкото и многобройни да бяха прегрешенията на Уелш, той не заслужаваше отредената му участ, също както онези деца в пустинята не заслужаваха чука на Калид.

От друга страна, може би нямаше да се наложи Райън на всяка цена да го убие. Още не. Трябваше да има и друг начин. Трябваше да има…

Мислите му се въртяха в кръг, но не му носеха облекчение. Фактите си оставаха — нощта беше тиха. Нощта беше тъмна. От дясната му страна лежеше пленник. Дървената врата беше затворена.

Той трябваше да влезе през тази врата и преди да съмне, да изпълни онова, което искаше от него Костотрошача.

Райън бутна вратата и примигна заради непривично силното жужене, което прорязваше въздуха. Овладя се и стъпи на чакъла.

Ако в живота му имаше конкретен миг на изпитание, заради който се е родил, той бе настъпил. Никой обикновен човек не би могъл да изключи чувствата си и да направи каквото е нужно, както бе способен Райън. Нима не го беше доказал?

Значи просто щеше да се справи с положението хладнокръвно и премерено, без да се бави нито за миг, за да не допусне нервната му система да реагира на онези химически вещества, които пораждат емоции.

Не ставаше дума за него, нито пък за човека, заклел се да прилага закона, неговия пленник Бъртън Уелш.

Тази нощ ставаше дума за Бетани. Райън си пое дълбоко въздух, мина пред колата и отвори другата предна врата. Останало без опора, тялото на Бъртън Уелш се катурна наполовина навън. Ръцете му увиснаха над чакъла, явно безжизнени.

Райън опипа артерията на шията му за пулс, усети го и хвана двете ръце на пленника си. Издърпа мъжа от колата и успя да измине още няколко метра, преди тялото много да му натежи и да го спъне.

Свали си колана и върза ръцете на Уелш зад гърба колкото можа по-стегнато. Успя да го събуди само с няколко силни плесници.

След още минутка прокурорът се свести достатъчно, за да стъпи и да се изправи на крака, а Райън се възползва от възможността да натика в устата му хартиена салфетка, която намери в колата.

Онзи направи немощен опит да се възпротиви, но едно ръгване с пистолета в ухото го отказа.

— Тръгвай.

Прокурорът тежко пристъпи напред към постройката, която Райън мислеше за барака за инструменти. Вероятно беше построена, за да държат в нея бушони или някакви други части за проводниците, които най-добре се съхраняват на хладно под земята, или пък складираха тук оборудването, което на времето са използвали в каменната кариера.

Тези подробности нямаха значение за Райън, но той почерпи известна утеха от факта, че е способен да разсъждава достатъчно трезво, за да си направи някои изводи. В никакъв случай не биваше да реагира импулсивно, каквото и да го очакваше зад тази врата.