Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Как можеш да го кажеш?

— Знаеш как, майко. За теб беше само игра. Просто изкупваш вината си, задето вече искаш да ти се махна от главата.

В мига, в който го изрече, Бетани се убеди, че думите й са истина. А от това положението й стана още по-безизходно. И двамата й родители я мразеха. Ню Йорк наистина беше единствената й възможност.

— Искаш да се махна, нали?

Колебанието на Селин потвърди подозренията й. Отиде до бюфета и извади чаша за червено вино.

— Не знам, Бетани. Седиш тук, говориш ми тези работи и аз просто не знам какво да си мисля. Може би наистина ще бъде по-добре.

Това последно потвърждение преряза гърдите на Бетани и предизвика изненадваща болка.

— Собствената ми плът и кръв не ме иска — каза тя. — Мразя те, майко, мразя те толкова, колкото мразя и баща си.

Селин се завъртя и хвърли чашата в мивката, където тя се разби на парченца.

— Безочлива малка глупачка! Ти дори не си наша плът и кръв!

Бетани примигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти… ти си осиновена.

Сърцето й застина в гърдите. В очите й бликнаха сълзи. Осиновена ли?!

— Как така?

— Взехме те още като бебе. Аз не мога да имам деца. — Горната устна на Селин трепереше. — Видя ли какво ме принуди да ти кажа?

Вече всичко й се изясни. Защо баща й беше заминал. Защо Селин никога не беше проявявала обич към нея. Тя дори не беше тяхно дете!

Ала не знаеше какво да прави с тази информация. Чувстваше се толкова уязвима и объркана, докато се взираше над плота към Селин, в чиито изцъклени очи се четеше съжаление заради стореното.

Жената, която допреди минутка беше майка на Бетани, се обърна и си наля още една чаша червено вино. Тя имаше право. Бетани беше само на шестнайсет, а нито едно шестнайсетгодишно дете не бива да се изправя пред такъв живот.

Как така въпреки всички автомобили, дрехи и къщи, които притежаваха, не бяха удовлетворили основната си човешка потребност — не се обичаха?

Сега Селин си имаше Бърт Уелш.

Бетани си нямаше никого.

— Благодаря, че го сподели с мен, Селин. Смятам вече да си лягам, ако не възразяваш.

— Не се опитвай да ме манипулираш — предупреди я бившата й майка тихо и строго. — Може и да не съм ти родна майка, но въпреки това аз ти сменях памперсите.

— На това ли мирише? Пък аз си помислих, че мирише устата ти.

Телефонът звънна и Селин пристъпи към него забързано. Видя кой я търси, стрелна с поглед Бетани и се обърна.

— Здравей, Бърт.

Всичко беше тип-топ. Беше приключила с дъщеря си и се втурваше в обятията на любовника си.

Бетани грабна раничката си за училище и тръгна нагоре по стълбите, бясна на тази жена. Стовари всичко на леглото и седна пред компютъра. Бързо прегледа пощата си — нищо интересно, линкът към пансиона в Ню Йорк не й разкри нищо ново.

Нямаше съобщения на телефона. Нямаше съобщения и на гласовата си поща, никаква възможност за бягство. Училището, мажоретките, приятелите й, тази къща и дори така наречената й кариера като модел — всичко й се струваше като празна килия. Беше в затвор, в който я бяха тикнали родителите й.

В къщата отекна пронизителният смях на Селин.

Бетани усети как в очите й отново парят сълзи, облегна се назад, скръсти ръце и си позволи да заплаче безмълвно. Осиновена ли? И в какво я превръщаше този факт? В дъщеря, но не в дъщеря на Селин, не в истинска дъщеря.

Не, беше дъщеря на друга жена, която я беше изоставила. На друг баща, който я беше стоварил в нечия утроба, докато настъпи моментът да я подхвърлят на жена, която се нуждае от покорно малко вързопче, което да й помогне да се почувства значима и силна.

Само че точно в това беше проблемът. Вързопчето беше пораснало и сега трябваше да решат какво да правят с него. Е, защо отново да не го захвърлят? Някой друг щеше да го прибере.

Съзнаваше, че опростява нещата, но не прекалено, нали?

Бетани се облегна на стола и потъна в мисли за собствената си безполезност, а колкото повече размишляваше, толкова по-безполезна се чувстваше. Взе ножицата от бюрото си и огледа острия ръб. Най-обикновени ножици, алуминиеви, с оранжеви дръжки.

Остри. Какво щеше да си помисли Селин, ако Бетани накълца това красиво младо тяло? Интересна корица за списание.

В мига, в който си го помисли, Бетани затвори очи и се укори.

Но момичетата правят такива неща, нали? Кълцат се. И защо не? Защо да не заявиш пред самата себе си, че ти самата имаш значение, а не какво мислят всички останали за теб? Че можеш да правиш каквото си поискаш. Че разполагаш с власт.