Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Да, както често изтъквате. Не казвам, че не ми помага. Милиони, стотици милиони деца растат без баща. Има култури, в които бащата е много по-откъснат от детето, отколкото е при нас. През епохата на патриарсите, по време на война, на раждането на нации… разбирам го. Но да те отхвърли собствената ти дъщеря…

Повървяха мълчаливо известно време.

— Беше мъчително преживяване.

— И ще трябва да живееш с него до края на дните си — каза отецът. — Но вече отново намираш себе си и това е важното.

— Да, вероятно.

— Фактът, че си в състояние толкова свободно да разговаряш за всичко това, е достатъчно добър признак.

Райън кимна. По устните му се плъзна усмивка, когато си спомни как седемгодишната Бетани беше оповестила, че той е по-умен от президента, понеже той не умеел да чете мислите на хората, а Райън умеел — имайки предвид вид нейните мисли, разбира се.

— Размисли ли над последния ни разговор? — попита отецът.

— Да.

Хортънс му беше предложил да се върне на работа на половин ден, тук, в страната. На временен договор. Ако Райън насочеше мислите си в познатия коловоз, щеше да се възстанови по-бързо.

— И?

— Мисля, че вероятно имате право. Стига да съумея да се изолирам от някои задължения. Няма да съм в състояние да гледам снимки на невинни жертви.

— Това може да се уреди по мое нареждане.

Мисълта да възобнови флотския живот, който прекрасно познаваше, му действаше успокоително.

— Ще ми трябват една-две седмици да си подредя нещата.

— Добре, няколко седмици. Смятай ги за продължение на сегашната си терапия.

Райън си пое дълбоко дъх през носа, усети свежия мирис на трева, разпенена от косачката — последното косене на парка вдясно от тях преди зимата.

— Стига да не е в Остин…

— В Сан Антонио. Естествено, ще се наложи да се пренесеш там.

— След още няколко седмици, защо не? И бездруго Уейко никога не ми е допадал особено.

— Ще се върнеш като офицер от командването. Ще ти назначат друг психолог, но може би така е по-добре.

Тази мисъл притесни Райън.

— Може би.

Зарязаха темата и се заговориха за колежанския футбол, по който отец Хортънс беше много запален. Беше предложил да заведе Райън на два различни мача, но мисълта за пътуване до Остин идваше на Райън малко в повечко през онези мрачни дни. Пък и не беше особено запален по футбола. И тълпите от зрители… целият се разтреперваше, като си ги представи.

Днес обаче би могъл да се възползва от такова предложение.

Ами ако се случеше да попадне на Бъртън Уелш или на Селин? Ами на Бетани?

Коремът му се сви при тази мисъл.

Отец Хортънс го придружи по стълбите до апартамента му на втория етаж.

— Ще развъртя телефоните и ще приготвя необходимите документи.

Беше изчакал чак досега, за да извади плика от джоба си.

— Отче, бихте ли ми направили една услуга? Съзнавам, че искам прекалено много, обаче…

— Бетани ли?

Кимна, стиснал в ръка плика без адрес.

— Да.

— Знаеш, че не мога.

— Да, съдебната възбрана. Но не бихте ли могли просто да й го подхвърлите в училище, да накарате портиера да го пъхне в шкафчето й… каквото и да е. Това означава много за мен.

Отец Хортънс пое с две ръце ръката, стиснала плика.

— Виж, знам колко отчаяно ти се иска да се свържеш с нея и да й обясниш, и съм убеден, че ще имаш такава възможност. Обаче е прекалено рано. А и ще бъде нарушение на съдебна заповед. Ако Бетани или бившата ти съпруга съобщят за такава директна връзка с теб…

— Няма да бъде с мен!

— Писмата от…

— Снимка е, не е писмо.

Хортънс се намръщи и сведе поглед към плика.

Райън му обясни, докато все още имаше възможност:

— Само една снимка, не съм написал нито ред. На снимката сме двамата с Бетани на деветия й рожден ден. Няма да има доказателства, че снимката е от мен.

— На какво се надяваш в замяна?

Райън притисна плика в ръцете на свещеника и ги побутна надолу.

— Просто ще знам, че съм в мислите й. Това е моят начин да загърбя всичко. Ако знам, че тя има нещо, с което да ме помни, нещо, което ще знае, че е от мен, нещо, което да й показва, че мисля за нея… само за това ви моля.

— И ще оставиш всичко зад гърба си?

— Да, така мисля. Не, сериозно, трябва ми нещо символично като това… за да направя следващата стъпка, нали разбирате?

— Кой знае защо се съмнявам, че ще успееш да прекрачиш собствената си дъщеря.

— Но има смисъл, съгласете се. Нуждая се от такъв знак, от указателна табела, която да ме уверява, че съм направил всичко по силите си.