Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Сякаш всичко покрай Райън притихна въпреки рева на автомобилите недалеч.

— Предвид всичко случило се наистина съм учуден, че се справи толкова добре.

— Кажете го на мъжа, който открадна жена ми.

Отец Хортънс се засмя тихо и Райън се усмихна заедно с него.

— Мъжът, когото ти нападна.

— Не може да се нарече нападение. В най-трудните мигове ми се иска да го бях нападнал истински.

— А, да, времето на мрачното и бездънно отчаяние.

След разговора си с агента от ФБР Валънтайн Райън беше отправил последна молба към Селин, но само научи, че законът ще му забрани да се среща с Бетани. После обаче бившата му съпруга (трудно му беше да повярва, че тя вече не му е съпруга, че законите в Тексас позволяват толкова бърз развод) все пак извика Бетани на телефона, но тя му затвори.

Той избяга от Остин. Пътува час и половина на север — толкова далеч и толкова близо дръзна да стигне. Нае си обзаведен апартамент, прилежно се зареди с храна, най-вече полуфабрикати, които не се разваляха, и се затвори вътре.

Отец Хортънс, на когото беше възложен случаят му без знанието на самия Райън, бе успял да го проследи и да го открие в тъмницата му. През първите две седмици, когато идваше всеки ден, за да дръпне завесите и да го накара да стане от леглото, отецът беше силно разтревожен за него. Като се замислеше сега, Райън не можеше да не окачестви настъпилата оттогава промяна в себе си като истински пробив.

— Калид ненормален ли беше?

— Или ненормален, или заслепен от ярост — навъси се отец Хортънс.

— Или просто съсипан от скръб — додаде Райън. — Колкото и странно да звучи, мисля, че разбирам Калид.

Никога не беше признавал това, а сега го направи въпреки опасността думите му да бъдат изтълкувани като признак за влошаване на състоянието му. От друга страна, такава проява на искреност беше всичко друго, но не и признак за влошаване. Като всички други психоаналитици Хортънс високо ценеше пълната искреност.

— Обясни ми как го разбираш.

— През първите седмици — покрай тях мина колежанин, който говореше по своя айфон, и Райън го изчака да се отдалечи, — през първите седмици, ужасът от войната ме преследваше, не можех да се отърся от това усещане.

— Да, така ми каза и тогава. Разбирам и как усещането те е отвело до новите ти убеждения да се откажеш от войната. Бог знае, че проливането на кръвта на невинни хора е ужасно нещо, независимо как и къде се прави. Но точно това е сторил и Калид. Пролял е невинна кръв, за да докаже тезата си. Такава е била собствената му война. Твърдиш, че разбираш това, така ли?

— Бил е принуден да направи точно това, в което обвиняваше нас — да отнеме живота на невинни хора в името на кауза, която… — Райън замълча и поклати глава при спомена: — Господи, аз никога не бих могъл да го сторя. Вече не.

— Значи разбираш стореното от Калид, но ти самият никога не би могъл да го направиш. Бих казал, че това звучи здравословно.

Райън кимна разсеяно.

— Странно как всичко преживяно избледнява с времето. Едва ли някога отново ще бъда способен да изляза на бойното поле, но през първите седмици… всичко беше толкова прясно и болезнено. Върнах се, изпълнен с ненавист към войната. Възприемах всеки младеж на улицата различно. Отче, стореното от Калид ме разтърси из основи. Сега сигурно и муха не бих могъл да убия.

— Но вече не е толкова болезнено, а имаш усещането, че би трябвало да е болезнено. Твърдиш, че изпитваш вина, задето не се чувстваш толкова разтърсващо обезпокоен, както през седмиците непосредствено след…

— Не е вина. Просто съм любопитен. Когато се отдръпнеш на крачка от всичко това, губиш верния ъгъл. Като всички останали в страната.

— В такъв случай един въпрос се налага от само себе си — каза отец Хортънс. — Според теб войната е грешка, така ли?

— За войната не мога да кажа. Но отнемането на живота на невинни хора е грешка. Освен това да изоставиш едно дете е равносилно на това да го убиеш.

Свещеникът изсумтя:

— Ето това е истинският проблем, нали? Ти не само съчувстваш на невинните, ами изпитваш и вина, задето си се провалил като баща на собствената си дъщеря.

Да. Райън не го каза, но и двамата знаеха, че истината е такава.

— Да се връщаме?

Изправиха се и тръгнаха по страничната алея към комплекса, където живееше той.

— Не си се провалил, разбира се — увери го отец Хортънс.

— Не, отче, не съм. — Вече десетки пъти го бяха обсъждали. — Но всъщност съм.

— Не повече от половината други бащи в страната.