Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Лицето на новата дъщеря нахлу в съзнанието му и той се извърна от стената с недостойните. Алвин беше разумен човек, напълно способен да владее потребностите си, дори потребността от дъщеря, затова когато полицията приписа неговите жертви на друг извършител, той реши да си даде продължителна почивка.

Преди три седмици обаче този период бе най-неочаквано прекъснат от една-единствена снимка — все едно някой запокити граната в неговия свят. Уелш, този противен лицемер, беше подновил разследването, след като бяха освободили Суицър.

Естествено, Алвин следеше с подновен интерес всеки техен ход. Беше научил много, и не на последно място за човек, който твърдеше, че се е натъкнал на свързан с Костотрошача убиец в Ирак. Някой си капитан Райън Еванс, който явно беше изгубил разсъдъка си по време на инцидента. Баща.

Това обаче беше само частица от всичко, което беше узнал Алвин. Райън Еванс не беше обикновен баща. Той беше баща на най-невероятната дъщеря, чието място в сърцето, мислите или дома на Райън беше кощунствена несправедливост.

До края на деня, в който се натъкна на момичето, Алвин вече знаеше, че с почивката му е свършено. Беше открил момичето, което щеше да го обича като баща, и никакво въздържание не можеше да го разубеди.

Приближи се до горната част на леглото, вдигна възглавницата и измъкна снимката. Това момиче щеше да стане дъщерята на Алвин Финч. Вече нищо друго нямаше значение освен ослепителното създание, което го гледаше от голямата лъскава снимка в дясната му ръка. Щеше да си я вземе, да смаже всеки натрапник, който дръзнеше да се нарече неин баща, и щеше или да спечели всеотдайното й обожание, или да я убие.

Алвин пъхна снимката под възглавницата си и излезе от стаята, опитвайки се да успокои треперещите си ръце.

В дневната беше тъмно, макар извън апартамента да беше ден. Светна лампата до компютъра си и установи, че е малко след пладне. Пътуването щеше да му отнеме час и половина, а трябваше да пристигне след залез. Нямаше за къде да бърза. Беше чакал две години, можеше да почака още един час.

Алвин ненавиждаше две неща. Три му бяха особено противни. Мразеше хората. А най-вече мразеше нечистоплътни жени с красиви лица и кожа.

Мразеше майките и бащите.

Майките, понеже ненавиждаше собствената си майка, която го направи такъв — колкото и грижливо да се обичаше, Алвин се и ненавиждаше.

Бащите, понеже до един се преструваха и бяха неспособни да обичат дъщерите си така, както беше способен да ги обича той. Както трябваше да го обича собствената му майка.

Ако зависеше от Алвин, щеше да подреди всички майки и бащи в една редица и да им изпотроши костите, за да им даде да се разберат.

Приготви сандвич със сирене и го изяде бавно с голяма чаша студено прясно мляко. Живееше в този апартамент малко по-малко от два месеца, но беше предплатил наема за шест и беше обяснил на хазяина, че често пътува и не иска да допусне грешка и да пропусне да плати навреме.

Не беше сигурен колко дълго ще отсъства, когато замине утре сутрин. Седмица, месец, може би повече. Знаеше само, че чакането скоро ще свърши. Подготовката на всяко място, караваната, пикапът, начинът, по който щеше да отвлече следващата си жертва…

Алвин преглътна последния залък от сандвича си с глътка мляко, изплакна чашата и се увери, че входната врата е заключена. След това обиколи тъмния апартамент и провери дали всичко е наред, преди да излезе през задната врата и да слезе в гаража.

Беше продал пикапа форд преди две години, когато бяха приписали стореното от него на Фил Суицър, който нямаше достатъчно мозък дори да изяде купа мюсли, без да олее брадичката си с мляко, камо ли да убие седем жени, без да им нарани кожата. Паркираният в момента в гаража пикап беше син, съвсем същия като онзи, който беше използвал преди. Трябваше да разберат, че бащата се е върнал, че им е отмъкнал дъщерята под носа. Нищо друго нямаше да изпрати посланието му толкова явно, колкото следите от гумите на пикапа и от ботушите му.

Час и четирийсет и пет минути бяха нужни на Алвин да стигне до покрайнините на града. Спря на паркинга пред един супермаркет на ъгъла на шосе 71 и Бий Кейв Роуд, полегна настрани и се опита да си почине.

Само че го изпълваше прекалено силно очакване и през следващите два часа по-скоро се бореше с предизвиканите от вълнението тръпки, отколкото спеше. Това конкретно пътуване беше само тренировка, но той приемаше тренировките изключително сериозно. Ако всичко минеше добре, утре щеше да се върне и да изпълни мисията безукорно. В армията беше научил някои неща, които сега се оказваха много полезни, а от тях най-важно беше планирането.