Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

В шест часа влезе в магазина и купи два лимона, кутия готово суши и два литра нискоалкохолна бира „Мъг“.

Слънцето бавно потъваше зад хоризонта на запад и тъй като не му се чакаше още един час, Алвин запали форда и пое по шосе 71 към Саутуест Паркуей. Спря на булевард „Бартън Крийк“, целият настръхнал от приятно очакване.

А когато паркира пикапа и се промъкна на позиция близо до къщата, откъдето ясно се виждаше спалнята на момичето, целият беше плувнал в пот. Отдавна беше установил колко е противно да мажеш с лосион потна кожа — ставаше като рибешка. Затова извади кърпата, която си носеше в раницата, внимателно съблече ризата си, попи потта, втри малко лосион в поохладената си кожа, почувства се освежен и отново навлече ризата.

Вече можеше да се настани и да изчака до полунощ, преди да се приближи до прозореца и да надникне вътре.

Наблюдаваше къщата още откакто преди три седмици реши, че трябва да я отвлече. Фактът, че прокурорът Бъртън Уелш явно се беше заиграл с майката на Бетани, беше приятна изненада, която би могла да усложни плановете на Алвин, но само по много приятен начин.

А фактът, че още един човек се натискаше да й бъде баща, беше още по-покоряващ. Часът бе ударил. Това беше, усещаше го с мозъка на костите си.

Две неща вълнуваха Костотрошача повече, отколкото бе в състояние да опише с думи, всъщност три неща пораждаха тръпки по гръбнака му.

Умолителните викове на момиче за милост.

Лосион за тяло „Нокзима“.

Хрущенето на строшени кости под кожата.

— Добре. — Отец Хортънс се усмихна и отпи от чая си. Напомняше на Райън за Теви от „Цигуларят на покрива“ 3 3 Популярен мюзикъл по мотиви от разказите на Шолом Алейхем, игран на Бродуей рекордно дълго: от 1964 до 2009 г. Заглавието е заимствано от прочутата картина на Марк Шагал. — Бел.ред. — пълен мъж, неизменно облечен в черно и с гъста дълга брада, която обичаше да гали, докато размишляваше над живота. — Много добре, Райън. Мисля, че можем да определим това като пробив.

— Да, сър.

Последните два месеца вероятно бяха най-трудните в живота му — дълъг и тъмен тунел, в който единствената пътеводна светлинка бяха ежеседмичните посещения при отец Хортънс, който беше не само свещеник, а и лицензиран психиатър. Предвид доста необикновените обстоятелства, флотът се беше съгласил да предостави случая на Райън изцяло на отец Хортънс. Той имаше право и да препоръча дали Райън да продължи кариерата си във флота и как.

В очите на Райън Хортънс беше направо бог. Върховният кукловод. Което превръщаше самия него в марионетка.

— А губещите се промеждутъци?

Седяха в кафене на „Старбъкс“ на Юнивърсити Парк Драйв в Уейко, на три пресечки от апартамента, който Райън беше наел, след като се премести от мотела в Остин. Кафенето беше по идея на свещеника — по този начин извеждаше Райън от неговия мрачен свят и го пускаше в общия поток, както се изразяваше той.

— Има подобрение — отговори Райън. Вдигна черното си кафе и направи жест с него. — Още имам кошмари и времето ми се изплъзва, обаче тази седмица съм по-добре. Много по-добре.

— Хубаво. Времето е великолепен лечител и е насочило към теб най-добрите си намерения.

— Да, времето. Благодаря на Бога заради времето, отче.

— И разбира се, не само времето. Според мен ти приемаш развода благодарение на внимателен размисъл и благосклонност. Тези две неща са гръбнакът на силния характер. Никой не може да те обвини, че си слабохарактерен.

— Така твърдите вие.

— А ти не си ли съгласен?

Райън се облегна назад и кръстоса крака. Седяха навън в един ъгъл, достатъчно далеч от околните маси, за да не чуват разговора им. Покрай тях към гишето, обслужващо автомобили, мина черно беемве, управлявано от мъж с прошарена коса и зелено поло.

Кой беше този човек? През какви ли житейски изпитания беше преминал? От разстояние изглеждаше като преуспял мъж, който кротко се наслаждава на плодовете на живота си, за разлика от Райън. Обаче дали и той като Райън всъщност не беше измъчван от изключително жестоко стечение на обстоятелства в живота си? Развод? Фалит? Опако дете? Безсъние?

— Райън?

— Мммм? Да, извинете, дали съм съгласен ли? Какво ме питахте? Извинете, отнесох се.

— Няма нищо. Попитах те дали се смяташ за слабохарактерен човек.

— Допускам, че зависи в какъв момент ме заварва въпросът ви. През последните два месеца имах няколко доста трудни моменти.

— И един слабохарактерен човек може никога да не се възстанови след тях. Малцина са преживявали толкова тежко изпитание като твоето в пустинята, дори без да споменаваме развода.