Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Какво се случи с вас в пустинята, капитан Райън?

— Група бунтовници се опитаха да отвлекат конвоя, в който пътувах, за да отмъстят на коалиционните сили, които бомбардираха иракски жени и деца. Преди да избягам, ми дадоха ясно да разбера, че с нищо не съм по-различен от Костотрошача. Така че, макар да има някаква много далечна връзка между разследването ви и мен, това няма да ви даде никакви нови улики, които да ви помогнат да разрешите случая. Съжалявам за безизходицата ви, агент Валънтайн, но изобщо не мога да ви бъда полезен. Наистина.

Вероятно имаше право, но лекотата, с която този мъж успя да се овладее и да й поднесе разумния си довод, й се стори странна, обезпокоителна.

Рики го наблюдава изучаващо известно време, после се надигна, извади визитката си от портфейла и я остави на масата.

— Съжалявам за проблемите ви, капитан Еванс. Изглежда последните няколко седмици за били много тежки. Ако преценя, че ще ни е нужно, ще издействам призовка, която ще ви позволи да ми разкажете какво се е случило в пустинята. А междувременно бихте ли ме държали в течение на местопребиваването си?

Той кимна веднъж.

— Ще се връщате ли скоро?

— Не. Ще остана в страната известно време.

— Край на странстването?

— Нещо такова.

Тя се зачуди дали наистина е така.

— Един съвет, Райън. На ваше място бих стояла настрани от Бъртън Уелш. Става същински звяр, ако го притиснат натясно. Притиснали сте под коляното си не когото трябва.

— Разбирам.

— Предложението ми да напуснете града наистина е сериозно.

— Добре.

Рики взе обувките си и каза:

— Имате визитката ми. Обадете се.

— Добре — отговори той.

Обаче Рики се съмняваше, че Райън ще го направи.

Два месеца по-късно

Знаеха го с името Алвин Финч не защото това беше истинското му име, макар че наистина беше, а просто защото минаваше за Алвин Финч.

Някои го наричаха Костотрошача.

Други пък го наричаха с други имена в зависимост от това къде се намираше или какво правеше, но нито едно от тях не му беше достатъчно интересно, за да му обръща внимание, когато е сам на онова място на пълен покой и страх, където се намираше и сега. В онова прекрасно и ужасно състояние, когато раят и адът се сблъскват в главата му.

След почти две години, изпълнени със спокойни нощи и със съзнанието, че е осъществил кръстоносния си поход и е останал невредим, без нито една драскотина по снежнобялата си кожа, Алвин започваше да усеща тревога.

Мисията му открай време беше болезнено ясна. От една страна, наказваше бащи, всички бащи, защото до един бяха бащи на лъжата. Никой не знаеше как да обича дъщеря си истински, като него.

От друга страна, Алвин търсеше идеалната дъщеря, която да го обича напълно всеотдайно, както той обичаше самия себе си. И понеже не можеше да намери такава дъщеря, беше убил всички момичета и изпитваше задоволство, че поне бе успял да накаже бащите им.

После властите обвиниха друг човек за неговата мисия и той си взе отпуск, но знаеше, че ще възобнови диренето си в подходящия момент.

Растящото му безпокойство се бе насочило към онова място на съвършен покой и страх преди три седмици, когато беше направил откритието, което щеше да го терзае, докато си намери дъщеря, или умре.

Алвин Финч разтвори червения халат, който носеше цяла сутрин, и проследи с поглед как дрехата се свлича край стъпалата му на купчинка. Новият Алвин, отслабнал с десетина килограма заради безмилостните тренировки, предизвикани от несекващия поток новини, че населението на страната затлъстява с всеки изминал ден, застана пред голямото огледало в банята. Искрящите му сини очи, красиви на фона на бялата кожа, огледаха с обич отражението. Очите бяха неговият прозорец към небето, напомняха за ангелската му природа. Късо подстригана руса коса покриваше скалпа му — така му беше по-лесно да я поддържа.

Подстригваше косата си всяка сутрин. Освен това като част от ритуала бръснеше тила, брадичката и бузите си, а също така скубеше всяко щръкнало косъмче от ноздрите, ушите и веждите си. От врата нагоре беше толкова безукорно подкастрен, колкото бе в човешките възможности.

А от врата надолу беше съвършен. Абсолютно неповторим.

Психологическият му профил от ФБР, отпечатан по вестниците, беше почти безукорен, но той и не очакваше друго. Беше направил пълно статистическо проучване на белите мъже, които тежат приблизително деветдесет и пет килограма, високи са метър и осемдесет и носят обувки номер четирийсет и четвърти, и беше установил, че такива има колкото щеш.