Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Моля?

— Тук съм по две причини, Райън. Може ли да ви казвам Райън?

— Да.

Тя кимна.

— Първата е нападението ви над прокурора, след като сте научили за връзката му със съпругата ви. Честно казано, на мен реакцията ви ми изглежда напълно логична. За жалост обаче тя никак не ви помага. Прокурорът ме помоли да ви дам това. — Извади един плик от чантата си и му го подаде. — Може да прочетете документа по-късно — ограничителна заповед, която ви забранява да се доближавате на по-малко от един километър разстояние до съпругата и дъщеря си, както и до Бърт Уелш. Като имам предвид, че Уелш е прокурорът по тези места, на ваше място бих се придържала строго към заповедта. Той се съгласи да не повдига обвинения заради малкото ви изпълнение, понеже предпочита да не привлича вниманието на пресата. Но ми даде ясно да разбера, че ако нарушите ограничителната заповед, ще се озовете зад решетките.

Мъжът срещу нея примигна.

— Един километър?

Изглеждаше слисан. Полицията го беше освободила от ареста преди два дни със строгата заповед да не напуска мотела и той я беше спазил. Обаче доброто поведение не му беше спечелило онова, на което се беше надявал.

— Един километър? — попита той отново и бавно се изправи. — Това е… Ами Бетани?

— Може би е добре да напуснете града.

Той я изгледа невярващо, после се отпусна тежко на леглото и зарея невиждащия си поглед покрай нея.

— Съжалявам, капитане, нищо не мога да направя.

— Те нямат представа какво преживях. Аз… аз ги гледах как умират.

— Как умира кой?

Райън се изправи, отиде до прозореца и се върна.

— Не мога да повярвам, че ми се случва това. Не може да бъде!

Кой знае защо страданието на този човек трогна Рики. Явно обичаше дъщеря си и беше съсипан, задето го принуждават да стои далеч от нея.

Тя обаче беше дошла, тъй като прокурорът твърдеше, че капитанът е намекнал за някаква връзка с Костотрошача в пустинята. Зае се с целта си:

— Научих, че в Ирак сте се натъкнали на групировка, която ви е сравнила с Костотрошача.

Той я стрелна с кос поглед, но продължи да крачи, забол очи в килима, като че ли нишките, по които стъпваше, криеха решение на проблема му.

— Може би знаете, че аз бях главният следовател по разследването срещу Костотрошача преди две години — продължи Рики. — Тъй като Суицър вече официално е оневинен и освободен, подновявам разследването. Дъщеря ви, Бетани, учи в училище „Сейнт Майкъл“, където е учила и последната жертва.

Той кимна разсеяно.

— Най-малкото е интересно, че сте се натъкнали на подобен случай в пустинята, отвъд океана. Ще ви бъда много признателна за всякакви подробности относно тази среща.

— Информацията е секретна — отговори Райън и веднага се върна към основния проблем: — Но тя може да ме посещава, нали? Колко време ще продължи? Нали не очакват от мен… просто да не се виждам с дъщеря си?

Разтърсен е до дъно от преживяното в пустинята, помисли си Рики, поклащайки преметнатия върху другото си коляно крак. Чувстваше се прекалено издокарана с пола и с черни високи обувки тук, а единственият начин да изкопчи някаква информация от него беше да изглежда съвсем непосредствена.

Той спря, погледна я и Рики тутакси усети, че Райън Еванс няма скоро да прочисти съзнанието си, за да удовлетвори нуждата й да получи информация. Отново я гледаше като кутре.

В очите му бликнаха сълзи и се стекоха по бузите му. Ръцете му се стегнаха в юмруци и той целият се разтрепери — отначало леко, но после се разтресе цялото му тяло от глава до пети.

И през цялото време не откъсваше очи от Рики.

Рухна толкова неочаквано и издаде толкова силно терзание, че внезапният прилив на чувства свари Рики напълно неподготвена. Той не беше просто съпруг, който току-що е открил, че жена му го напуска. Нещо друго, нещо страшно терзаеше Райън Еванс.

Лице в лице с такава болка, Рики се почувства длъжна да каже нещо. Да направи нещо, каквото и да е.

— Много съжалявам…

Той се овладя и успокои ръцете си. Примигна и прогони сълзите.

— Извинете. Извинете…

— Няма нищо. Много сте преживели.

— Не знаех… Нямах представа, че тя се чувства така. Какво можех да направя? Опитах се, опитах се. Мислех, че правя каквото трябва за страната си, за нея, за Селин. Жертвах всичко в името на нещо, което умеех да върша.

— Райън, аз…

— Къде сбърках?

— Това не означава…

— Трябва да ми дадат още една възможност.

— Съжалявам… — Рики беше плакала заедно с майки, чиито дъщери бяха целите натрошени от едно страховито чудовище. Беше будувала нощем, кипнала от гняв към човешкото същество, способно на такава жестокост към невинни жертви. Беше държала в обятията си мъртво бебе, станало жертва на излязла от контрол съпружеска кавга. Ужасът я съпътстваше неспирно.