Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Второ : Беше успял да избяга, но едва след като пред очите му умряха деца, отчасти поради отказа му да пожертва собствената си съпруга и дъщеря.

Трето : Преживяното беше променило из основи отношението му към собствената му дъщеря Бетани и към безсмисленото покосяване на живота на невинни хора.

Четвърто : След като една седмица се бе държал възможно най-стоически във военната болница, бе преживял емоционален срив, заради който военните го бяха пуснали в дълъг отпуск.

Пето : Беше се втурнал към къщи, за да оправи отношенията си със Селин и с Бетани, но беше установил, че е закъснял. Беше навредил на Бетани и това съвсем разбираемо я беше направило сляпа и глуха за всяко негово желание за помирение, а Селин беше открила любовта в обятията на друг мъж.

Шесто : Все още страдащ от емоционален срив, Райън беше изгубил самообладание и беше нападнал този човек, с което не беше постигнал нищо, освен да даде на двете всички основания по законов път да го изключат от живота си с ограничителна заповед.

Райън разсеяно зарея поглед към синьото небе в рамката на прозореца вдясно, докато отхапваше ъгълчето на втората си препечена филийка с авокадо.

Седмо : Цели два месеца му бяха нужни, за да изпълзи от безнадеждността, която го беше обзела, след като близките му го бяха отхвърлили, но предишната вечер, отдаден на дълбок размисъл, най-накрая беше успял да се освободи напълно от емоционалните връзки, които изсмукваха живота му.

Беше почти цял. Променен наистина, но отново можеше да функционира.

Предишния следобед към шест му се обади отец Хортънс и му съобщи, че е предал плика на Бетани, че тя е извадила снимката от плика, погледнала я за момент, а после му я върнала и попитала кой е човекът на снимката. След това го подминала без нито дума повече.

Дъщеря му безцеремонно го беше отхвърлила.

Бившата му съпруга беше влюбена в друг.

Е, в такъв случай, Райън беше направил всичко по силите си. Преди месец щеше да пропълзи обратно в пашкула си и да потъне в едно от затъмненията, в които съзнанието му търсеше покой. Но вече беше достатъчно стабилен, за да обмисли премерено всичко.

Разбира се, винаги щеше да обича дъщеря си. Само че проблемът вече не беше негов. Той трябваше да се върне към действителността. Щеше да се погрижи Бетани да е подсигурена финансово и щеше да възобнови собствения си живот.

Реши още същия ден да замине за Сан Антонио и да си потърси подходящо жилище, в което да се премести.

Райън изплакна чашата, остави я в съдомиялната и извади ключовете за тойотата „Камри“, която беше купил предишната седмица. Сребриста, на прилични километри, достатъчно мощна за предпочитанията му.

Пътуването до Сан Антонио му отне четири часа, защото беше решил да мине по магистрала 281, по заобиколен път през планинската област в централната част на щата, и да влезе в града от запад. Краят на октомври беше по-хладен и след проливните дъждове в края на лятото възвишенията бяха яркозелени на фона на синьото небе.

И тогава, потънал в мисли за околния пейзаж, Райън разбра, че наистина е намерил себе си отново. На няколко пъти му се прииска да имаше мобилен телефон, за да звънне на отец Хортънс и да му каже, че е завил зад ъгъла — много по-уверено, отколкото си бяха давали сметка вчера — обаче още нямаше мобилен.

Сан Антонио си беше какъвто го помнеше. Запъти се на изток и бавно прекоси с колата кварталите около Форт Сам Хюстън. Знаеше, че няма да се задържи дълго, ако дойде тук, затова търсеше жилища на месечен наем, каквито тук имаше много. Въобще не се интересуваше дали кварталът е хубав, този път щеше да живее сам.

Вече беше седем часа вечерта, когато Райън Еванс спря тойотата си на паркинга на хотел „Хауърд Джонсън“ до шосе I-35, взе си стая за една нощ и се оттегли, за да гледа някой платен филм — нещо, което не беше правил повече от две години.

Заспа в първите десет минути.

На следващата сутрин Райън се събуди от почукването на камериерката на вратата на хотелската си стая. Отметна завивките и осведоми служителката, че не е готов.

Десет часа? Беше спал като заклан.

Изправи се, протегна се и се почувства необикновено спокоен. Слънчева светлина обля стаята, когато дръпна зелените завеси. Очакваше го нов ден и той в никакъв случай нямаше да му донесе разочарование, Райън вече беше преодолял най-лошото, което можеше да му поднесе животът.

Дори смъртта, помисли си той. Беше се изправил пред нея и вече не изпитваше страх.