Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

СТОКОВАТА БОРСА ПЕЧЕЛИ 312 ПУНКТА С НОВИНАТА ЗА ПОКАЧВАНЕТО НА ЦЕНИТЕ НА НЕДВИЖИМИТЕ ИМОТИ…

УБИЕЦЪТ, ИЗВЕСТЕН КАТО КОСТОТРОШАЧА, ВЗЕМА НОВА ЖЕРТВА СЛЕД ДВЕГОДИШНО ПРЕКЪСВАНЕ…

КИТАЙ…

Мислите на Райън бяха приковани върху новината, която току-що бе прочел на екрана. Костотрошача беше направил нов удар. Или защото освободеният от затвора наистина е Костотрошача, или защото убиецът вече не иска да се крие зад чужда самоличност.

Отец Хортънс му звънеше, за да поговори с Райън и да му попречи да реагира пресилено.

Въздъхна дълбоко — добрият отец просто не разбираше колко много беше напреднал Райън през последните дни. Не само не се интересуваше особено от връзката на този Костотрошач със своите мъчения в пустинята, но освен това се бе отърсил от вината, която го обвързваше с преживяването.

Беше се отказал от Бетани.

Във водещите новини говореха за Майкъл Джексън. Райън гледа минутка в очакване долу на екрана отново да тръгне текстът на новината за Костотрошача, в случай че е пропуснал нещо.

Трето съобщение от Хортънс, оставено предния ден следобед. Същото съдържание. Трябваше да му звънне и да го успокои.

Ето, отново тръгна текстът на новината: Убиецът, известен като…

Телефонният секретар пусна записа на четвъртото съобщение — мек и тих глас откъм кухнята: „Здравей, татко. При мен е момичето, което смяташ за своя дъщеря“.

Райън рязко завъртя глава към кухнята.

След кратка пауза гласът продължи: „Казва се Бетани и вече е моя. Ти я създаде за седем дни, сега ти давам същото време да я спасиш. Ако смяташ, че можеш да я уловиш, последвай ме там, където лети гарванът… Сам, татко“.

Щрак.

За няколко секунди, които се сториха на Райън безкрайни, той не можа да помръдне. Просто стоеше в дневната, леко разперил ръце встрани от тялото си, забол поглед към кухнята със зяпнала уста. Беше застинал като каменна колона в смъртен студ.

В съзнанието му нахлу споменът за снимките, които Калид беше забол на стената. Звукът от трошенето на костите на Ахмед.

Костотрошача беше отвлякъл Бетани. Тази новина му се струваше далечна и някак маловажна, понеже не можеше да бъде вярна, не изцяло. Нещо му убягваше. Беше станала грешка. Умът му не го побираше.

Райън беше допуснал други деца да страдат, за да предпази собствената си дъщеря. Не беше Калид, понеже той го беше убил. Но макар да беше избягал от Калид, пак беше обрекъл собствената си дъщеря, така ли? Костотрошача някак се беше натъкнал на историята, може би дори беше разговарял с Бъртън Уелш, след като Райън му беше наврял в носа Костотрошача, за да му въздейства по-силно.

Възможно ли беше всъщност той самият да е привлякъл вниманието на Костотрошача?

Сърцето му думкаше в гърдите като парно бутало. Устата му сякаш беше пълна с пепел, заливаха го горещи вълни, но умът на Райън беше трезв, владееше се напълно, защото разбираше, че съзнанието му е в деликатно равновесие и може отново да изпадне в хаос под натиска на ирационалната емоция. Трябваше да остане спокоен!

Очите на Райън се стрелнаха към телевизора. Жената, която представяше водещите новини, вече говореше до голям надпис, който гласеше: „Костотрошача нанася нов удар“. Под буквите го гледаше една снимка.

Красива и усмихната млада жена с чуплива кестенява коса и светлосини очи, която изглеждаше на деветнайсет, не на шестнайсет. Бетани.

Райън усети, че губи контрол, преди да го връхлети треморът, но беше безсилен да го спре. Имаше чувството, че гигантска ръка се е протегнала през гърлото му, изтръгнала е сърцето му, а гърдите, вече празни, и цялото му тяло реагираха неистово, преди да се строполят мъртви.

Обаче Райън не се строполи мъртъв и вече не просто трепереше. Тичаше. Втурна се към кухнята и натисна копчето на секретаря, борейки се с всеобхватната памет.

Отново чу гласа на отец Хортънс, който го молеше… Изтри съобщението и следващото, и следващото, и после гласът на Костотрошача се разнесе с пращене от малките тонколони на машината: „Здравей, татко. При мен е момичето, което смяташ за своя дъщеря. Казва се Бетани и вече е моя. Ти я създаде за седем дни, сега ти давам същото време да я спасиш. Ако смяташ, че можеш да я уловиш, последвай ме там, където лети гарванът… Сам, татко“.

Стовари юмрук върху апарата и изкрещя.

„Пощенската кутия е празна“, оповести секретарят.

Трябваше да помисли…

Мисли, мисли!

Запази спокойствие, Райън. Просто запази спокойствие.