Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Аз съм — обади се той пресипнало.

— В кухнята сме!

Две мисли се стрелнаха в главата му. „Ние“ означава, че Бетани е с нея. Бяха в кухнята и го чакаха. И беше нарекла него „ангелче“ — нежното обръщение, което някога използваше за него, а сега беше запазено за Бетани.

Окрилен от неочаквания си късмет, Райън се вмъкна вътре и тихо затвори вратата зад гърба си. Селин се смееше в кухнята.

— Не, шоколад, глупаче. Прави чилито по-пикантно. Довери ми се, ще ти хареса.

Застана на изтривалката от вътрешната страна на вратата и остави гласът й да отмие страховете му. Ако можеше просто да постои тук и да послуша как съпругата му разговаря с дъщеря му за нещо толкова ежедневно като готвенето на чили.

Селин продължи да говори и да обяснява какъв вкус придава шоколадът. Райън нямаше представа, че е превърнала готварството в хоби.

Мина през дневната на път за ярко осветената кухня, като си мислеше на всяка крачка, че трябва да произнесе речта си точно каквато я беше репетирал, никакви отклонения. Освен това трябваше да изрече всичко, преди Селин да успее да реагира.

Пристъпи в сводестия вход и застана там с карираната си риза и отпуснал ръце покрай тялото си. Селин се беше надвесила над печката с черпак в едната ръка и подложила другата си шепа отдолу, докато духаше храната и приготвяше мъничко за опитване.

Долу бълбукаше чилито.

— Здравей, Селин.

Сините й очи се стрелнаха нагоре и тя замръзна.

На Райън му се искаше да се спусне към нея и да я вдигне на ръце, но съзнаваше, че не бива просто да нахълта в живота й без нейното пълно съгласие. Той я беше изоставил. А сега щеше да плати каквато цена се наложи, за да я спечели отново.

— Извинявай, опитах да ти се обадя.

Тя бавно свали черпака.

Сега. Трябваше да го каже сега, преди тя да успее да реагира.

Къде е Бетани?

Налагаше се Райън да говори веднага и той го стори:

— Много съжалявам, моля те да ми простиш. Аз съм виновен за всичко. Всичко стана заради мен. Бях истински глупак, че те напуснах. Моля те, моля те да ме приемеш отново.

Не го беше планирал точно така. Тя все още беше застинала над чилито. Защо беше толкова изненадана? Нали току-що го беше повикала? А и къде беше Бетани?

— Кой те пусна? — попита Селин.

— Аз…

Погледът й се стрелна наляво и в този миг Райън усети, че явно е изтълкувал всичко погрешно. Проследи погледа й към мъж, застанал до масата. Едър мъж с тъмна коса, сресана назад от полегатото чело, който го наблюдаваше нехайно, пъхнал едната си ръка в джоба на черните си официални панталони и поставил другата върху дървената маса. През дясното му рамо беше преметната домакинска кърпа.

— Райън, запознай се с Бърт Уелш — остро каза Селин. — Бърт, това е Райън.

Къде беше Бетани? Райън се озърна.

Бърт прекоси стаята, обхвана с ръка талията на Селин и прониза Райън с твърд поглед.

— Къде е Бетани?

Мускулчетата на челюстите на Селин се издуха под кожата.

— Моля те, Райън, моментът не е подходящ. Не усложнявай нещата повече.

Той вдигна ръце слисан.

— Не, не е така. Ти не разбираш. Аз сгреших. Аз… Аз трябва… Върнах се…

— Не ми казвай, че не разбирам. Този разговор вече сме го водили. Но вече край. Искам да си тръгнеш.

— Това беше преди петнайсет години. Оттогава не се е случвало.

— Така ли? Мислиш, че си се самоотлъчил за седмица, но мен ако питаш, изобщо не се върна. Всичко свърши. Напусни къщата и, за бога, не забърквай Бетани в тази каша. Няма да допусна да я нараниш повече, отколкото вече си го сторил.

Думите го блъснаха болезнено в гърдите и дъхът му секна. Опита се да изрече нещо, да я увери, че никога не би наранил Бетани. Че идва, за да оправи нещата.

Но успя да продума само едно:

— Не…

— Мисля, че тя се изрази съвсем ясно, Райън — обади се Бърт. — Излез оттук или ще те изхвърля. Вече изясни ли ти се?

— Аз… — Той не помръдна. — Това е моят дом.

— Майко?

Райън се завъртя, когато чу гласа на Бетани. Тя стоеше в дневната, облечена с джинси и фланелка „Найки“. Видя приликите с четиринайсетгодишното момиче, което бе прегърнал за сбогом преди две години, но тази Бетани, която го гледаше слисано в момента, вече бе много далеч от предишната хлапачка.

Беше се превърнала в млада жена. Такава беше станала Бетани — красивото бебе, което двамата със Селин осиновиха преди шестнайсет години. Неговата дъщеря.

Обичаше я повече, отколкото подозираше.

Бетани дълго стоя, вперила безмълвен поглед в него. Райън не намираше нужните думи — нито към Селин, нито към мъжа, с когото се беше сближила, още по-малко към Бетани.