Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Ще се разведе ли? — попита Пати.

При тези думи светът на Бетани помръкна, сякаш приятелката й беше щракнала някакво копче. Може би заради думата „развод“. Внезапно тя й напомни колко безсмислена всъщност е цялата тази глупост с Ню Йорк.

Всички готини дрехи на света не можеха да прикрият едно тъжно сърце. За някакъв кратък миг Бетани се възненавидя, задето се е подчинила на мечтата на Селин да прави кариера като модел. Нали майка й не смяташе, че изисканите вечери и пътуванията до Ню Йорк щяха да компенсират онова, от което боледуваха двамата с Райън?

Всъщност целият свят боледуваше, до този извод стигна Бетани.

Пати забеляза, че настроението й помръкна и сви рамене:

— Него и бездруго все го няма, нали?

— Да.

Но нищо не й се струваше наред.

Макар половината училище да й завиждаше, Бетани се чувстваше потисната като никога досега. А това само по себе си беше доста противно.

Малцина имат представа каква голяма част от доброто разследване почива на интуицията. Нужно е търпение, за да пресяваш камарите от данни, или да седиш с часове в дежурната кола и да чакаш нещо да се случи. Трябва да имаш набито око за най-дребни подробности, за да долавяш какво не е наред, кой странен или банален детайл просто не е на мястото си. Нужна е логика, за да свържеш точките от дадена схема и да получиш смислена картина. Но интуицията може да те насочи там, където другите улики мълчат. Уликите правят случая. Понякога интуицията е гласът, който нашепва едно-две предположения, когато всичко друго се е провалило.

След като вече от осем дни Рики Валънтайн работеше отново по старото дело, интуицията й подсказа, че неуспехът й да открие нови улики, които да изобличават Фил Суицър като Костотрошача, не е непременно нещо лошо. Обаче по тона на шефа си Морт Кракър усещаше, че той никак не е доволен.

Кимна на Дерек Джонсън, младши следовател, с когото беше работила няколко пъти, и почука на вратата на Кракър.

— Влез.

Рики пристъпи вътре и затвори вратата.

— Добър ден, сър.

— Сядай, агент Валънтайн.

Тя седна и кръстоса крака. Кракър се настани зад внушителното си дъбово бюро и обърна към нея голямата си четвъртита глава. Рики беше готова да се закълне, че някой е цапардосал този мъж по челото, когато е бил още дете. Не бяха улучили топчестия му нос, но хубавичко бяха подравнили темето му.

Кракър вдигна лакти върху бюрото и сплете пръсти във формата на голяма индианска колиба.

— Току-що получих решението на съдията — каза той.

— Вече? — За миг сърцето й замря.

— Точно така.

Искаше да каже, че бързото решение означава и категорично решение по отношение на случай, който според тях двамата беше всичко друго, но не безусловно изяснен.

— И?

Кракър постави едрата си длан върху лист хартия и го плъзна до една спретната купчина върху педантично подреденото си бюро.

— Отхвърлил е всичко.

Рики примигна. Донякъде беше очаквала това да се случи. Все едно й изтръгваха вътрешностите с новината, че случаят, по който беше работила повече от година, е отхвърлен заради някакво съдебно изслушване по улика. Заради вероятността от подхвърлена лабораторна проба.

— Суицър излиза на свобода — оповести Кракър.

— Кога?

— Веднага. Ще го пуснат преди да се мръкне.

Рики кимна. Не беше сигурна каква реакция очакваше той от нея, но съдейки по втренчения му поглед, не беше доволен. Може би щеше да се отрази добре на кариерата й, ако пусне някоя ругатня, за да изрази подобаващо яростта си заради този обрат на събитията. Обаче не изпитваше достатъчно ярост, за да намери нужните думи.

— Изглеждаш съкрушена — отбеляза той.

— Изморена съм. Просто съм изморена.

— Не ми изглеждаш изморена. Изглеждаш ми… добре.

— Не съм.

— М-да… И аз не съм. Току-що ни натриха носовете, в случай че още не си схванала.

— Това го приемам — отговори Рики. — Повече ме притеснява фактът, че Костотрошача е на свобода. Независимо дали Суицър е виновен, или не.

Морт кимна веднъж съвсем бавно.

Рики доразви мисълта си:

— Освен ако случайно не го арестуваме за друго престъпление.

Устните на Кракър се нацупиха в месеста гримаса.

— Притискат ме да ти отнема случая. Надявам се, разбираш…

— Да, сър. Обществеността се нуждае от изкупителна жертва, защо да не съм аз?

— Не става дума за успокояване на общественото мнение, а за това, че не успя да задържиш виновника зад решетките.

— Тогава ме преместете. Възложете този случай на някой по-добър от мен. На младши агент, който знае повече от мен за Костотрошача. По дяволите, разтръбете из целия град, че вече всички може да спят спокойно, понеже единственият агент, способен да притисне Костотрошача до стената, е отстранен от случая, та ФБР да се измъкне сухо от водата.