Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Ало, Селин?

Тя вдигна. Огромна признателност заля Райън и за миг бе неспособен да продума.

— Ало?

— Селин?

— Райън, ти ли си?

— Да… да, ало, Селин? — Слушалката трепереше в ръката му, но той бързо овладя тремора, като облегна лакът на масата. — Райън е, скъпа.

— Говорех по другия телефон, когато звънна, извинявай. Доста време мина, нали? Май за последен път говорихме преди месец, нали?

— Месец ли? — Толкова отдавна ли беше? — Ами, да… лоша работа. Аз…

— Много неща се случиха през този месец — каза тя. — Бетани получи корицата на „Ют Нейшън“.

— Наистина ли? Корицата?

— Моля те, кажи ми, че знаеш какво означава това, Райън?

Той обърна гръб към стаята. Нямаше никаква представа за какво говори жена му. Може би организация, която се казваше „Ют Нейшън“, беше предложила на Бетани някаква работа. Наистина не можеше да се досети.

— Селин…

— Тя работи като модел, това поне помниш ли?

— Модел ли? Ще я снимат за корицата на списание ли?

— На каталог за младежки дрехи.

— О! О! — Не се сещаше какво друго да каже, затова го повтори отново: — О!

— Защо не й се обадиш да й го кажеш лично?

— Веднага ще й звънна. Може би ще кажа на нея. Искам да кажа, ще й съобщя… — В гърдите му нахлу прилив на чувства и прекъснаха думите му. Подпря челото си с ръка и здраво стисна телефона с другата, задавен от собствените си угризения.

— Като се замисля, може би е по-добре да не го правиш.

Какво? Какво се опитваше да му каже тя? Отказваше да разсъждава над каквито и да било отговори на този въпрос.

— Селин? — Откъде да започне? — Селин, скъпа, трябва да ти кажа нещо. Миналата седмица ми се случи нещо.

— Чакай малко. — Линията заглъхна за малко, после Селин се върна. — Извинявай. Джейни и глупавите й котки. Няма значение.

— Коя е Джейни?

Селин не отговори веднага.

Нещо в мълчанието беше много по-изразително от думите й. Дори не познаваш приятелките ми. Но нали той тъкмо затова се обаждаше! Щеше да поправи всичко.

— Селин… Заловиха ме…

— Защо го правиш, Райън? — попита тя по-тихо.

— Това се опитвам да обясня. Те… Бях на мисия…

— Моля те, Райън, замълчи за момент. Говориш несвързано.

Какво правеше тя? Лицето на Райън пламна. Какво правеше тя? Трябваше да мине по същество.

— Селин, прибирам се у дома.

— Вече не мога… — Тя замълча, после настоя да си изясни: — Какво значи „прибирам се у дома“?

— Значи, че се прибирам у дома. Това се опитвам да ти кажа. Конвоят, в който се намирах, попадна под обстрел и ме отвлякоха някакви бунтовници. Не беше много… беше тежко.

— Кога?

— Преди седмица.

Тя се поколеба.

— Съжалявам. Добре ли си?

— Да, вече съм добре.

— Нараниха ли те?

— Не. — Реши да премълчи подробностите, за да не я натоварва. Трябваше да започнат на чисто, а не да потъват в емоционалния хаос на миналото. — Добре съм. Беше страшничко, но всичко се оправи. Това ми помогна да се опомня. — Тя не отвърна, затова Райън добави: — Да си спомня кой съм всъщност.

— Напоследък не е лесно човек да бъде американец.

— Не, имам предвид кой съм у дома. Съпруг. Баща.

Тя мълчеше.

— Селин, знам, че нещата помежду ни не вървят, но искам да променя това.

Тя продължаваше да мълчи. Не откликваше.

— Селин, прибирам се у дома.

— Твърде късно е — отговори.

— Как така твърде късно? Никога не е твърде късно.

— Кога се връщаш?

— Казаха след три дни. Може би ще минат пет, преди да пристигна в Остин.

— Не може да го направиш — тихо каза тя. — Не сега.

В този момент той разбра, че Селин е влюбена в друг. Разбра го по тона й, а също и заради дългия и противен наниз от нейните любовни истории — беше длъжен да го разбере и той го разбра. Но не изпита гняв към нея. Само печал. Заради тях двамата.

— Селин, моля те, не разбираш. Нещата се промениха.

— Е, тук също се промениха, Райън — каза тя по-категорично. Съзнаваше, че завръщането му у дома застрашава живота, който си беше изградила в Остин. — Не можеш просто да цъфнеш тук, все едно нищо не се е случило.

— Права си, права си. Аз… — Отчаяно затърси думи да й обясни, но те бяха затрупани от годините на мълчание. Затова изтърси изречението, което беше репетирал най-дълго след вчерашния разпит. — Обичам те, Селин.

— Не. — Гласът й преряза вените му. — Не можеш просто така да дойдеш и да паднеш на колене след толкова много време. Истината е, Райън, че не съм сигурна дали искам да бъдем заедно по-нататък. Знам, че сигурно ти звучи жестоко в такъв момент, и искрено съжалявам заради онова, което си преживял, но трябва да приемем истината един за друг.