Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Нямаш представа какво съм преживял.

— А ти нямаш представа какво съм преживяла аз през всичките тези години. Не вярвам, че ме обичаш. Всъщност съм сигурна. Дори не ме харесваш.

— Селин, моля те, не може да говориш така! — Но всъщност можеше.

— Работата е там, че в действителност никога не си искал да бъдеш с мен.

Райън си даде сметка, че всъщност тя се опитва да му каже, че не го обича, че не иска да е с него, но като стоварва всичко отгоре му, оневинява самата себе си с това признание.

Райън се облегна на металния стол, усещайки стегнат възел в корема. Всичко се беше объркало. Тя не разбираше. Проумееше ли, щеше да промени мнението си. Сам си го беше навлякъл на главата, сега трябваше да се оправя. Не можеше да я вини.

— Селин, прибирам се у дома. Моля те, ще се върна след пет дни. Тогава ще поговорим и ще ти обясня всичко. Ще оправим нещата, нали?

— Не разбираш, Райън. Не искам да оправяме нещата. Слушаш ли ме?

— Бетани…

— Не смей да говориш за Бетани! Отдавна си я изоставил.

Светът се завъртя пред очите му. Тя не можеше да схване.

— Всичко свърши — заяви Селин. — Проумей го, Райън. Този път край. Искам развод.

Най-сетне отново беше способен да диша.

— Моля те, Селин… ти… не разбираш.

— Разбирам, че мога да бъда обичана от някой, който ме обича истински, не само ми изпраща чек.

Думите й бяха като остриета и Райън се опита да приеме болката, която му причиниха. Беше победил Калид, нали? Щеше да надвие и Селин.

Щеше отново да спечели любовта й.

Щеше отново да спечели обичта на Бетани.

— Сбогом, Райън.

Мислите за дъщеря му предизвикаха пареща болка, която започна да затваря съзнанието му. Треморът се възобнови, а това не беше добре, не и пред всички офицери наоколо. На всяка цена трябваше да се овладее.

Щеше да спечели отново обичта на Бетани, ако ще това да е последното, което ще направи.

Усети, че отсреща е настанало мълчание.

— Селин?

Тя обаче беше затворила.

Пати Роудс беше по-висока от Бетани с няколко сантиметра и беше само кожа, кости и крака. Смяташе се за дългуреста и макар Бетани винаги да прекъсваше изпълнените й със самосъжаление излияния, всъщност беше съгласна с нея. Не че Пати беше грозна, просто в момента се развиваше. Шини, дълга и остра кестенява коса, няколко упорити пъпки, никакъв бюст — какво да каже човек! Изобщо не беше грозна, но още не беше момичето, което би желала да бъде.

Мечтаеше да изглежда като Бетани, момичето с правите зъби, дългата диплеща се коса и гладка като на бебе кожа. Странното беше, че всъщност Бетани не искаше да бъде Бетани.

Вървяха по булевард „Бартън Крийк“ към кампуса на училище „Сейнт Майкълс“ зад следващия ъгъл, а Пати беше забола нос в каталога на „Ют Нейшън“.

— Ще се спънеш и ще паднеш, докато четеш тази глупост — отбеляза Бетани.

Пати прелисти една страница.

— Знаеш ли, според мен не всички момичета по тия снимки заслужават да са тук. Виж тази. — Тя показа страницата само колкото Бетани да мерне доста невзрачна блондинка в червена фланелка, но после каталогът отново се долепи до носа на Пати. — Сигурно за да може всички ние, недостойните, да има с кого да се отъждествяваме и да купуваме дрехите, нали?

— О, я стига! — сряза я Бетани. — И бездруго всичко е голяма глупост. — Протегна ръка и Пати с въздишка пльосна каталога върху дланта й.

— Е, ако ти се прииска да дойда при теб в глупавия Ню Йорк, просто ми кажи. Стиви покани ли те вече на срещата на випуска?

— Едва ли ще стане. Тази година няма да ходя.

— Какво? Не бъди глупава!

— Сериозно.

Приятелката й се нацупи.

— Наистина ли не забелязваш цялата глупост? — попита Бетани.

— Каква глупост? Не разбирам какво толкова се дърпаш и започваш да ме дразниш с това дърдорене за глупостта. Добре де, почнала си да откачаш при мисълта, че ще се прочуеш. Момчета те свалят по коридорите, всеки ден получаваш адски много обаждания от Ню Йорк, понеже имаш майка, на която й пука. И сега — ау, колко е трудно! Страшна мъка. Затова откачаш, понеже всичко е адски тъпо. Е, извинявай, ама не го разбирам.

Това за майка й се запечата в съзнанието на Бетани. Бащата на Пати беше изоставил Пати и сестра й като много малки, а майка й се беше пропила. Беше получила достатъчно пари, за да изпрати двете си дъщери в частно училище и да живее в квартала, само че от самота се беше отдала на алкохола.

— Имаш право, трябва да съм й благодарна. И сигурно съм. Представяш ли си да откажа корицата! Само че… цялата тази работа наистина е много плитка, Пати, признай. Де да знам… май не е заради парите. Не ми трябва и вниманието.