Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Вратата изскърца и се отвори. Джули влезе усмихната, черните й обувки потракваха на всяка стъпка по излъскания линолеум на пода. Беше казала в десет, а още бе едва девет.

Райън бутна подноса настрани, пусна крака на пода и се изправи. Тя не обърна внимание на другите пациенти, които я наблюдаваха. Повечето имаха много по-сериозни физически рани от повърхностните наранявания на Райън и той изпитваше вина, задето заема едно от четирийсет и осемте легла в отделението. Допускаше обаче, че решението на командването да го държат под наблюдение, докато увреденото му съзнание си почива, се бе оправдало при атестацията. Така или иначе, нямаше търпение да си тръгне оттук завинаги.

— Добро утро, Райън — поздрави го Джули, когато се приближи. — Виждам, че си готов.

— Да, госпожо.

— Добре, защото подранихме. Позвънихме на съпругата ти преди малко, за да открием къде е, и разбрахме, че вечерта в осем часа централно време има неотложен ангажимент, който не иска да отмени. Уредихме да си бъде вкъщи сега.

— Нали… нали не сте й казали нищо?

— Не. Само, че е важно да разговаряш с нея. Както помоли, оставихме на теб да й съобщиш новината. Съпругата ти не знае нищичко.

През нощта беше репетирал думите десетки пъти и беше решил най-напред да обясни на Селин мъчението, през което беше преминал, а после да й съобщи новата си позиция по отношение на нея и на Бетани. Тя нямаше да му обърне внимание, ако й говори за обич и за нежност, щеше да приеме това за празни думи, които й сервира, когато му е угодно. За да я накара да разбере, че се е променил истински, Райън трябваше най-напред да й помогне да си представи поне мъничко страданието, което е преживял.

А Бетани… ангелчето…

Надяваше се тя да го приеме с отворени обятия, както му се искаше. Както му беше нужно.

— Добре — каза той и мина покрай Джуди.

Отдръпна се, за да й направи път, и я последва от отделението към телефонната кабина пред командния център на болницата.

— Значи командването разреши?

— Телефонния разговор ли? Да.

— Връщането ми у дома.

— О, да. Въз основа на препоръките на д-р Нюман. Той иска да се срещне с теб в десет, след телефонния разговор, за контролен преглед.

— Кога? Кога може да си замина?

— Ако той разреши, до три дни.

Не би трябвало да се учудва на кълбото от облекчение, което се търкулна по гръбнака му, обаче още не беше свикнал с новия си аз. Явно признателността му беше очевидна, понеже Джули се усмихна.

— Сигурно е приятно.

— Кое?

— Да си обичан толкова. Изпитвам завист.

— Наистина ли?

Тя изви вежди:

— Не конкретно към съпругата ти, не исках да прозвучи така. Но да, наистина. Личи си, че много обичаш съпругата и дъщеря си. Сигурно е приятно.

— Невинаги е било така — успя да каже само Райън.

— Войната променя всички ни, капитане. Бъди благодарен, че се прибираш у дома невредим.

Съвсем вярно.

Влязоха в помещение с телефонни кабинки покрай двете стени, около половината от които бяха заети от войници, моряци, морски пехотинци и летци, които се обаждаха у дома по една или друга причина. Джули го поведе към една от кабинките в далечния край, където щеше да разполага поне с малко уединение.

— Имаш половин час, капитане. — Усмихна му се и се отдалечи.

— Ти ли разговаря с жена ми?

— Аз — обърна се тя. — Не се притеснявай, чака на телефона.

— Благодаря ти, Джули.

Явно й беше забавно.

— Няма за какво, Райън.

Той се настани на металния стол, вдигна черната телефонна слушалка и набра кода на страната, на щата и номера в Остин. Телефонът звънна шест пъти, преди да го отпрати към гласовата поща. Поздрави го резкия запис на гласа на Селин.

Свързали сте се с дома на Селин и Бетани Еванс. Звъннете ни на мобилните или оставете съобщение. Бииииип.

— Ало? — Тя не вдигаше. — Селин?

Никой не вдигна, затова Райън съобщи на секретаря, че ще набере отново, и затвори.

Завъртя глава и видя, че Джули поглежда назад на излизане от стаята. Беше му казала на домашния, не на мобилния. За всеки случай той набра номера на мобилния телефон на Селин.

Нахаканото й съобщение — позвънете отново, ако държите — му напомни колко независима бе станала Селин през годините. Което беше хубаво, само дето беше станала такава, понеже не можеше да разчита на него.

Вече обезумял, Райън набра отново домашния си номер. Размести последните две цифри. Изруга и опита отново.

Беше топло и той се потеше, но не затова едва чуваше звъна на телефона.