Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Момчетата?

Усети, че се изчервява.

— Добре де, не възразявам срещу това.

— Тогава престани да се заблуждаваш. Просто преиграваш.

— Я стига…

— Добре де, схванах, Бетани Бродуейска не би го направила. Обаче ти е приятно всички момчета да те зяпат как ходиш наперено из училище и се фукаш с прелестите си на път за часа по теология, така че не ме заблуждавай, скъпа!

Споменаването на часа отклони мислите на Бетани. Всъщност часът по теология и „Ют Нейшън“ доста си приличаха: продаваха фантазии, основани на огромно преувеличение.

— Викай ми сестра Бетани.

— Още по-добре. Може да те облекат както монахиня за снимките на следващата корица.

— Мечтания за отвъдния живот… влезте, ако ви стиска. — Бетани щракна с пръсти, отмервайки няколко такта, и изтананика думите от един сингъл на Бриана: — „Сестро, сестро, какво ще правиш довечера?“

— Ще правя любов до зори — заприпява Пати и се присъедини към приятелката си с предпазливо, но изненадващо гъвкаво кълчене. — Давай, скъпа!

Засмяха се и завиха към паркинга.

И докато вниманието на Пати бе разсеяно от собствения й сексапил, Бетани пусна бомбата:

— Наистина ли искаш да дойдеш?

— Къде, на събирането на випуска ли?

— В Ню Йорк.

Пати зяпна и преглътна мъчително.

— Сериозно ли говориш?

— Казват, че мога…

На Пати не й трябваше повече, за да разбере, че Бетани е напълно сериозна. Изписка, после запуши устата си ръка и се огледа, за да провери дали някой не я е видял в този неловък момент.

— Сериозно — усмихна й се Бетани.

— Кога? Боже, колко се радвам! Смяташ ли, че ще ми позволят да… — изпърха с клепачи, — … да си покажа прелестите?

— Съмнявам се, че имат предвид това.

— Но ме вземаш, нали? Ти го каза!

— Да не мислиш, че ще взема… — Все пак реши да не споменава някое име, което после може да използват срещу нея. — Че кого другиго да взема?

— Това е адски готино, момиче!

— При едно условие.

— Разбира се.

— Няма да казваш на никого, преди да заминем.

— Моля? Няма да се порадвам на славата?

— И ще зарежеш глупавите приказки за слава. Просто се дръж готино.

— Готино. Обещавам.

Боно запя „Прекрасен ден“ от айфона на Бетани. Мелодията за обажданията на майка й. Бетани докосна екранчето и се запъти към главния вход.

— Ало, майко?

— Здравей, ангелче. От обяд ли се връщаш? — Къщата, в която живееха под наем, беше съвсем близо до училището и Бетани от време на време се измъкваше да обядва, както двете с Пати бяха направили току-що.

— Той обади ли се?

— Не, но говорих с командира на базата и научих, че е в страната. Поканих Бърт на вечеря днес. Нещо против?

Бетани беше научила за обаждането на Райън преди пет дни и се опитваше да приеме предстоящото му завръщане. Майка й беше споменала за някаква промяна у него. Искал да си почине от войната. Разминало му се на косъм, само това знаеше, обаче беше съгласна със Селин: твърде късно.

Райън олицетворяваше всичко, което не беше наред в живота й. Хрумна й в миг на проблясък, докато си вземаше душ на следващата сутрин. Баща й беше една измамна надежда.

Заел беше позата на спасител, обаче се беше провалил печално в тази си роля и макар да не беше лош човек, не беше онова, което олицетворяваше, съвсем не.

Не беше любим човек за Селин, не беше баща за самата нея. И затова беше нещо като враг. В този момент Селин се нуждаеше от близък, понеже се чувстваше застрашена от врага.

— Разбира се — отговори Бетани. — В колко часа?

— В шест? Ще се прибереш ли пеша довечера?

— Защо не? Още пет минути движение няма да ми навредят.

— Мислех да си направим чили.

— Звучи чудесно. Не се тревожи, мамо. Може и да е негодник, но няма да ни направи нищо лошо.

— Не сме сигурни.

— Не е такъв.

— Въпреки това ще съм по-спокойна, ако Бърт е там.

Една дребна полза от новината, че Райън възнамерява да се прибере у дома, беше фактът, че двете с майка й поне веднъж бяха на едно мнение. Бетани нямаше нищо против да посвикне с усещането.

— Ами ако пристигне следобед? — попита тя.

— Няма да съм тук. Ти си на тренировка до шест, нали?

— Точно така.

Майка й замълча.

— Този път ще стигна докрай, Бетани. Ако се появи, ще му кажа.

— Мисля, че трябва. Не се тревожи, мамо. Иди на гости на някоя приятелка. Просто не мисли за това.

— До довечера.

Затвори и си помисли, че може би ще й е приятно отново да види прокурора. Той беше змия, дори майка й виждаше лъскавите му люспи. Обаче Селин се чувстваше привлечена към змиите, особено към тази вежлива, грижовна и преуспяла змия. И най-важното: майка й очевидно беше луда по него.