Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Рики вдигна двете си ръце, за да покаже, че се предава.

— Ясно. Няма да душа около любимото ФБР. Кълна се.

Отвори вратата.

— Нито около прокуратурата! — подвикна след нея Кракър.

Тя обаче вече крачеше по коридора и не беше в настроение да дава повече обещания.

Райън подаде на шофьора на таксито две двайсетачки и слезе на булевард „Бартън Крийк“. На пощенската кутия с дебели цифри пишеше 1300, адреса, на който се бяха преместили Селин и Бетани след като той беше мобилизиран последния път. Това беше.

Бяха минали шест дни, откакто за пръв път си даде сметка колко отчаяно му се иска да се втурне към къщи и да прегърне жена си, и мигът беше настъпил.

В Остин беше горещо през август, но не неприятно горещо, не и след двете години на Райън в пустинята, където през горещия сезон температурите редовно бяха около петдесет градуса. Хладен бриз близна потния му тил. Щурци…

Липсваха му щурците. Непрестанното цвърчене на насекомите, потулени сред гъстия листак, което дразнеше мнозина.

Райън пристъпи към алеята, която се спускаше към голяма бяла къща, почти невидима откъм пътя зад облаци зеленина. Средиземноморска архитектура, с голям навес пред двойната остъклена врата.

У дома.

Мисълта отлетя толкова бързо, колкото и нахлу в съзнанието му. Всъщност къщата долу изобщо не приличаше на дом. Откакто пристигна в Съединените щати, десетки пъти се опитваше да се свърже със Селин — на мобилния й телефон, който знаеше, че тя непрекъснато носи със себе си. Не отговаряше на обажданията му.

Няма проблем, просто беше уплашена. Объркана. Вече сигурно беше научила поне някои подробности относно нервния му срив и вероятно си беше спомнила първия път, когато той беше рухнал по време на най-обикновена тренировка. Когато Селин узнаеше колко дълбоко го е засегнало преживяването в пустинята, объркването й щеше да изчезне. Ако имаше нещо, което Райън познаваше особено добре, това беше човешката психика и реакции. Невидимите функции на мозъка.

Затова беше тук Райън — за да покаже на Селин как се бе променило собственото му съзнание. Как най-сетне вижда всичко кристално ясно.

Зад него прозвуча клаксон и той плъзна невиждащ поглед по черния мерцедес, който беше възроптал, без да му обърне внимание.

Отново впери поглед в къщата. Затова беше тук. За да поправи всичко. Да признае угризенията си. Да ги помоли за прошка. Бог да му е на помощ. Дано!

Райън тръгна по алеята. Сърцето му биеше лудешки и щурците пееха, но краката му пристъпваха безшумно и крадешком се промъкваха обратно в света, от който беше избягал преди много години. Не беше толкова глупав, че да не предвижда трудности около сдобряването със Селин и с Бетани, но беше готов да се просне в нозете им, ако трябва.

Никога не би изрекъл и една гневна дума към Селин.

Щеше да й купува каквото иска, колкото и да му струваше.

Щеше да й поднася закуска в леглото, да пере дрехите и да й се усмихва влюбено от другия край на стаята. И рози, щеше да изпълни света й с рози, с толкова червени и розови рози, че съседите да го помислят за луд, какъвто вероятно беше.

А що се отнася до Бетани… През последните шест дни беше плакал безмълвно, докато излизаше от вцепенението си, ходеше до кафенето, прекарваше там времето между четирите отделни изслушвания, лежеше в леглото си късно нощем, качваше се на самолета, наблюдаваше от прозореца океана ниско долу, слизаше от АС-130, преметнал през рамо чувала си, разговаряше с психиатъра във Военноморската болница в Бетесда и накрая докато летеше към дома си в Остин, където беше имал добрината да отседне в хотел.

Вече пред къщи, щом си помисли за Бетани, сълзи отново парнаха очите му и той примигна и си обеща да не допусне емоциите да му попречат, когато влезе вътре.

Тази мисъл го накара да се закове на половин метър пред вратата. Не, Райън, недостатъкът ти беше, че бягаш от емоциите. Покажи им чувствата си, покажи им какво изпитваш.

Беше решил обаче да не търси съчувствието на близките си. Подробностите около отвличането му в Ирак не биваше да играят никаква роля в старанието му да ги спечели отново. Беше ги изгубил преди инцидента заради онова, което беше сторил или… не беше сторил. Сега щеше сам да ги заслужи отново.

Райън пристъпи и натисна звънеца с несигурна ръка.

Дълбоко от вътрешността на къщата се разнесе гласът на Селин:

— Вратата е отворена, ангелче!

Бетани. Беше го взела за Бетани.