Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Докторе?

Райън засмука голяма порция въздух, овладя риданията със силно сумтене и каза:

— Не. — Продължаваше да трепери, но болката в гърлото му беше отслабнала и той беше в състояние да говори. — Не, всичко е наред. Позволете да довърша. Трябва да довърша.

— Мисля, че той не е в състояние…

— Се-седем… — изрече Райън.

Те впериха поглед в него.

— Седем. Уб… убиха седем… деца.

— Мисля, че трябва да направим почивка, капитане — заяви Нюман. — Преживели сте нещо много тежко и се нуждаете от почивка.

— Не, не се нуждая! — Все още целият трепереше, но най-лошото беше преминало. — Убиха седем невинни човека! — провикна се той. — Не мога да го направя. Не мога да се преструвам повече. Аз… аз бях в стаята с тях, разбирате ли? Не мога да го направя!

— Капитане…

— Опитах да се самоубия! Опитах да си глътна езика, опитах да се задуша, като си извия главата, опитах, обаче… — Райън осъзна, че нещо коренно се е променило в него. Нужни му бяха дни, за да си проправи път, но докато седеше тук и им разказваше какво се беше случило, не можеше повече да отрича настъпилата в себе си промяна.

Ако Калид не беше осъществил целта си да промени съзнанието на Америка, като даде конкретно лице на невинните жертви, със сигурност беше успял да промени съзнанието на Райън.

— Опитайте да се успокоите, капитане — говореше психиатърът. — Можем да продължим по всяко време, ако…

— Непрекъснато припадах, докато накрая успях да разраня до кръв кожата на китките си в кърпата.

Нюман сведе поглед към превръзките на китките му. Кимна, съзнавайки, че Райън иска да изхвърли всичко от себе си. Да се пречисти от преживения ужас чрез изповедта.

— Когато той влезе и видя подгизналите от кръв кърпи и отпуснатото ми прегърбено тяло на стола, сигурно си е помислил, че съм успял. Не бях, обаче той трябваше да спре кървенето.

— Сам ли беше?

— С един от пазачите. Нападнах го, когато развърза кърпите, за да спре кървенето. Калид мислеше, че съм в безсъзнание и крещеше на другите, че ако умра, всичко ще бъде напразно. — Райън седеше на стола, все още разтреперан, и изливаше цялата история в продължителна изповед: — Сграбчих Калид за косата и го ухапах по лицето, по носа. Глезените ми все още бяха вързани за краката на стола, но бяха свалили веригите, когато пристегнаха ръцете ми към стола. Той изврещя, а аз се метнах напред, стиснал носа му между зъбите си. Столът се счупи. Не проследих всичко, което се случи, защото единствената ми цел беше да ги нараня колкото може по-сериозно, преди да ме убият. Работата беше там, че те не искаха да умра… затова пазачът не ме застреля, когато нападнах Калид. Помъчи се да ме дръпне, но не се опита да ме убие и не можеше да използва оръжието си, понеже Калид беше под мен и крещеше.

Краката му бяха престанали да треперят. Ръцете му постепенно се успокояваха и треморът вече почти беше изчезнал, когато той ги сключи върху масата.

— Убил си Калид?

— Така ми се струва. Беше съвсем безжизнен. Но всъщност не разсъждавах. Успях да съборя пазача, като го фраснах с лакътя си в гърлото, щом ме стисна за рамото. Беше пълна бъркотия, аз крещях, удрях, хапех… Струва ми се, че лакътят ми го запокити към бетонната стена и той припадна от сблъсъка. Осъзнах, че мога да избягам. Издърпах ножа от колана на пазача, срязах въжетата на момчето…

— В стаята е имало още една жива жертва, така ли?

— Да, бяха влезли, за да му натрошат костите. Аз обаче го освободих.

— И?

— После взех радиостанцията на Калид и побягнах. Не видях други пазачи, не знам защо… може да са били в другия край на бункера или да са отишли за гориво, не знам.

— Вратите не бяха ли заключени?

— Бяха залостени с резета. Но аз бях отвътре, така че си отворих.

Доктор Нюман се размърда на стола си.

— Колко дълго бягахте, преди да се обадите по радиостанцията?

— Не си спомням. Трябваше да се отдалеча достатъчно, та ако засекат сигнала, да нямат време да ме намерят, преди да дойде хеликоптер да ме прибере.

Настана продължително мълчание. Емоционалният му срив тук, пред тях, навеждаше на едно-единствено заключение и като се замисли за него сега, Райън изпита същия ужасен порив, който натрапчиво го измъчваше в тъмницата и после в болницата.

Той беше баща. Внушил си бе, че е в състояние да продължи да изпълнява задълженията си, защото такава му е работата. Обаче не можеше да я върши, без да е баща.

Ала вече не беше сигурен, че иска да продължи да изпълнява задълженията си в армията. Изключи ли дълга си, оставаше му само едно. Да бъде баща.