Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Райън заговори със спокоен глас, решен да изглежда разумен и сдържан:

— Оставиха ме в помещението заедно с момичето за шест часа. После се върнаха и убиха момичето.

— Можете ли да ми опишете как стана това?

Райън усети пристъп на гадене. Явно опитваха да анализират психологическата му реакция към положението.

— Точно както направиха с момчето — отговори той.

— Казахте, че сте чули костите на момчето да се чупят и сте изпаднали в безсъзнание. Изпаднахте ли в несвяст и докато убиваха момичето?

Гърлото му се стегна на болезнен възел и за миг му се стори, че наистина ще повърне.

— Не.

Нюман се взря в него за миг, после заговори тихо:

— Трябва да ми кажете какво чухте и видяхте, капитане. Знам, че…

— Убиха я — рязко отговори Райън. После овладя емоциите си, доколкото бе по силите му. — Това достатъчно ли е?

Лекарят спокойно вдигна писалката си, отбеляза нещо на листовете си и отново я остави на масата.

— Мисля да препоръчам да ви дадем още малко време, преди да продължим. За ваше добро.

Бяха тук, за да решат съдбата му, всички го знаеха. Военните можеха да бъдат безмилостно ефикасни при нужда. Нюман просто проявяваше любезността да даде на Райън още време да се възстанови, за да увеличи вероятността каквато и съдба да решат да му отредят след тази атестация тя да отговаря и на военните цели, и на желанието на Райън.

Райън обаче се съмняваше, че ще издържи и ден повече в болницата, проснат върху белите чаршафи като разлагащ се труп. Нуждаеше се от нещо, което да го измъкне от ничията земя, в която беше попаднал.

— Не, съжалявам, просто… — Пресегна се към бутилката, видя, че лявата му ръка трепери, докато стиска пластмасата, и съжали за решението си. Не биваше обаче да привлече вниманието към този факт, като дръпне ръката си, затова вдигна бутилката, отпи глътка, остави я върху масата и скри треперещата ръка отново в скута си.

Не е редно, Райън. Не бива да го правиш.

— Ще се оправя — каза той. — Не е лесно да гледаш как едно дете умира.

— Какво правеше Калид през това време?

Челото на психолога се беше оросило с капчици пот. И друг път се беше сблъсквал със зверства, но това май оглавяваше списъка.

— Стоеше до вратата и ме наблюдаваше.

— И нищо не каза? Изобщо ли не реагира?

— Не, нищо не каза. Но по лицето му се стичаха сълзи.

— Това изненада ли ви? Да видите такава емоционална реакция от страна на толкова жесток човек?

— Цялата постановка беше емоционална реакция от негова страна — отговори Райън. — Той беше убеден, че аз съм убил поне хиляда деца също толкова жестоко.

Лекарят кимна, сякаш разбираше, ала Райън се съмняваше, че би могъл.

— Трудно ми е дори да си представя как сте се чувствали в онази стая, капитане.

Беше въпрос.

— Вие как бихте се чувствали?

— Кажете ми какво изпитвахте.

Гаденето се върна и Райън преглътна, уплашен да не би наистина да повърне. Емоциите, които го преследваха мъчително, постепенно щяха да отшумят. А междувременно трябваше да ги приеме и да се справи с тях по най-добрия възможен начин. Както беше направил, докато убиваха Мириам.

— Не можех да му отстъпя, разберете го. Целта му беше да ме пречупи. В онзи момент единственото, което можех да направя, беше да пречупя него.

— Значи, докато убиваха Мириам, вие седяхте и какво правехте?

— Нищо.

— Затворихте очи — каза лекарят.

— Да.

— Но не чувствахте нищо?

— Нямах избор.

— Успяхте ли да изключите емоциите си?

— Не знам. Знам само, че Калид плачеше, а аз не.

Джули продължаваше да го стрелка с погледи над екрана. Райън не беше сигурен дали й се иска да го удуши, или да се разплаче заради него.

— Кажете ни какво се случи след това.

— Доведоха третата жертва. Още едно момче. Калид ме нарече безсърдечна свиня, задето отказвах да направя каквото иска.

— Бяхте напълно сигурен, че ако му бяхте казали името и адреса на съпругата си, той щеше да изпълни заплахата си, така ли?

— Да.

— Продължавайте.

— Три часа по-късно влязоха и убиха момчето.

— Три часа?

— Калид съкрати времето.

— По същия начин ли го уби?

— Да.

— Този път гледахте ли?

— Не.

— Калид реагира ли видимо?

— Излезе от стаята.

— Разбирам. А вие? Каква беше вашата реакция този път?

— Този път… този път припаднах.

— Значи би било правилно да се каже, че старанието ви да контролирате емоциите си не е било напълно успешно.

— Не, не напълно. Обаче не можех да реагирам така, както искаше той. Разберете. Съпругата и дъщеря ми… — Свитата на юмрук печал, която се надигна в гърлото му при споменаването на дъщеря му, не му позволи да продължи.