Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

След малко майка й я притисна:

— Е, кажи му, Бетани, какво е усещането?

— Ами всъщност не знам. Не помня да съм имала баща, който работи във военноморското разузнаване. Преди смятах, че би трябвало да се чувствам зле заради това, но наистина не знам какво е да имаш баща. Райън никога не си е у дома. Имам чувството, че е по-скоро някаква статуя в живота ми. Банков автомат на ъгъла на къщата ни.

— Интересно казано — призна майка й.

— Не изпитваш ли привързаност към него?

— Може би не бях ясна. Не харесвам Райън. Може би дори го мразя. Вече ви обясних, че преди се чувствах виновна заради това, но вече осъзнах, че баща ми ни е зарязал отдавна заради друга съпруга. И най-лошото е, че той е прекалено глупав, за да го проумее. Сигурна съм, че е посвоему свестен човек, но не го чувствам като баща и не виня майка си, че си търси друг съпруг.

Ето, нали това искахте да чуете? Не се смееха.

Келнерът се приближи и постави топло масло и прибори за раци до всяка чиния.

— Всичко наред ли е, сър?

— Всичко е чудесно, благодаря, Робърт.

— Храната пристига всеки момент — кимна келнерът и се отдалечи.

— Не се ли тревожиш какво ще си помислят хората, като те видят така на публично място? — попита Бетани.

— И какво правя? Вечерям с една майка и с дъщеря й.

— Моля те, сигурно половината келнери в заведението знаят, че спите заедно. Личи си от километри.

— Бетани! — скастри я майка й и се изчерви.

— Не си ли съгласен?

— Може би си права — съгласи се Бърт. — Споменах ли, че няма да е зле да се ориентираш към правото?

— Там има прекалено много шарлатани.

— Присъстващите не се включват, надявам се.

Бетани не отвърна на неизречената молба. Но така и така разчистваше неяснотите, най-добре да отиде докрай.

— Не ви познавам добре, господин Уелш, но ако майка ми ви обича, аз нямам нищо против. Не че ви трябва позволението ми.

— Не, но оценявам и искреността ти, и одобрението ти.

— Моля.

— Сигурна ли си, че си само на шестнайсет?

Бетани изви вежди.

— В нашето щастливо малко семейство никога не се знае. Може да се окаже, че всъщност съм на четиринайсет или пък че съм на осемнайсет и съм осиновена.

Майка й се изкиска.

— За протокола, Ваша чест, струва ми се, че това щастливо малко семейство ми харесва. Много.

Към масата им се приближи количка, отрупана с крачета на големи раци от Аляска и с три едри омара.

Бетани още не беше сигурна до каква степен й допада господин прокурорът Бърт Уелш, но сега го харесваше повече, отколкото преди десет минути.

Момчето седеше на стола срещу Райън и се взираше в стената с кръглите си очи, които отдавна бяха престанали да плачат. Тъмничарите бяха вързали ръцете на момчето зад гърба му, а глезените бяха пристегнати към краката на стола с найлонова корда. Потта бе отмила проточените следи от сълзи по бузите му.

Камерата примигваше в червено. Снимките на Калид се блещеха към Райън над рамото на момчето.

Такова беше положението.

Само че тези думи не описваха дори бегло реалността, понеже истинските неща се развиваха в съзнанието им. В съзнанието на Калид, на младежа и на Райън.

По-ясно от всичко останало Райън разбираше, че не може да допусне психиката му да се срине. Знаеше, че ако позволи на Калид да моделира реакциите му, ще направи каквото арабинът иска, а това в конкретния случай най-вероятно означаваше да причини смъртта на Селин и Бетани.

Съвсем очевидно беше как Калид ще опита да повлияе на съзнанието му. Що за човек би стоял да гледа как заради него избиват невинни жертви, без да се терзае мъчително? Този ужас в крайна сметка щеше да го прекърши.

Обаче единственият начин да спаси Ахмед беше да предложи в замяна живота на собствената си съпруга и на дъщеря си.

Сходството между случващото се с Райън и войната се налагаше от само себе си. Калид имаше право — по време на война загиват невинни жертви в името на по-голямата цел. За да посечеш дракона, се налага да убиеш и няколко дребни животинки, които ти се изпречат на пътя. Невинни жертви. Колкото и да опитваш да убедиш сам себе си, че невинните не са напълно невинни, в крайна сметка те са нечии дъщери, синове и съпруги и наистина нямат вина.

Като Ахмед.

Единствената разлика между невинния арабин, вързан за стола пред Райън, и невинните, загинали от пусната върху сградата бомба, беше, че едното се случваше лице в лице, а другото — от разстояние.

Калид възнамеряваше да въвлече в преживяването лично Райън, а с помощта на камерата — и света.