Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Не. Казах — на жена ти и на детето. Не само на жена ти.

Изискването беше неочаквано и Райън се поколеба. И точно това колебание бе груба грешка, знаеше го. Току-що беше дал на този тип да разбере, че наистина има дете.

Калид се усмихна.

— Благодаря ти. Надявах се, че имаш дете. Трябват ми и двете.

— Ако ти дам едното, всъщност ти давам и двете, нали?

Калид застана зад момчето, разви сиво тиксо от една ролка и го залепи върху треперещите устни, без да откъсва очи от Райън.

— Изкушавам се дали да не те оставя да го слушаш как пищи, но се боя, че аз няма да го понеса.

— Ще ти кажа къде са! — бързо се обади Райън, изгубил контрол.

— Чувства. Това е добре, Кент. Защото ми е нужно нещо повече от адреса на съпругата и на дъщеря ти… Имаш дъщеря, нали?

— Не е твоя работа. — Пръстите му вече трепереха.

— Още по-добре. — Кимна на мъжете, които се приближиха и коленичиха от двете страни на момчето. — Искам да погледнеш в камерата, да кажеш истинското си име и чина си и след това да ме умоляваш да убия жена ти и дъщеря ти, за да спасиш това дете. Искам светът да види всичко.

— Ще ти кажа имената им и…

— Веднага, Кент. Как е истинското ти име?

Отново започна да му причернява и целият се разтрепери. Беше неволно и Райън се помъчи да се овладее. Трябваше да накара мъжа да продължи да говори.

— Добре. Печелиш. Извратена свиня. Капитан Франк Барнс.

— Адрес?

— Хюстън Уей, номер 1400.

— Град?

— Сан Антонио, Тексас.

Калид извади радиостанция от джоба си и съобщи адреса по микрофона.

Мъжете накараха момчето да коленичи пред металния стол и наместиха ръката му на ръба.

На Райън му се доповръща. Умът му бързо прехвърли какви варианти му оставаха.

В момента за бягство не можеше да става и дума.

Самоубийството вече щеше да му отнеме прекалено много време, ако допуснем, че изобщо успее да го направи.

Радиото изпращя. Много бързо. Бяха минали броени секунди. Явно бяха планирали всичко до последната подробност.

— Адресът не съществува — каза глас на арабски.

— Моля те… добре. Дайте ми още минутка! — изкрещя Райън, макар да не възнамеряваше да се поддава на чувствата.

— Гледай! Искам да гледаш какво причини. Не можеш да си скриеш главата в пясъка като всички останали американци! Гледай какво причини твоето решение!

— Моля те…

Калид отмести поглед към един от хората си.

— Счупи му костите.

Нещо прещрака в главата на Райън. Усети го как се откъсва и пада като завеса на сцената.

Веригите, с които беше вързан, му отпускаха само петнайсетина сантиметра за действие, но той не даваше пет пари. Трябваше да предприеме нещо, каквото и да е. Затова се метна напред с всички сили и изкрещя безсловесния си протест.

Едва се отлепи от седалката, когато веригите го спряха.

Чу момчето да пищи през тиксото. Но по-силно от писъка чу онзи звук.

Тихото „хрус“ на костта, която се чупеше в плътта, звук, който би преследвал зловещо и най-студеното сърце.

Изхрущяването запокити Райън в мрака и той изпадна в несвяст.

Когато Райън отново се свести в мъжделивата светлина, първото нещо, което установи, беше, че металният стол, на който беше седял Ахмед, е празен. Огледа се наляво и надясно, нямаше никого.

Значи си го беше въобразил? Заля го вълна на облекчение, тутакси последвана от разсъдливост.

Не. Беше чул изхрущяването. Калид просто беше отвел момчето. В какво състояние, Райън дори не смееше да си помисли.

Изпълниха го мъчителни угризения. Да, угризения за момчето Ахмед. Но и още по-силни заради собствената му дъщеря. Заради Бетани.

Вече беше почти напълно сигурен, че в края на това кошмарно изпитание Бетани щеше да е или мъртва, или без баща, и се учуди на болката, която изпита заради втората възможност. Не защото се страхуваше от смъртта — той всъщност вече беше мъртъв. А защото сега осъзна, че в действителност Бетани отдавна е без баща.

Той я беше изоставил.

Какво си въобразяваше?

Ами Селин? Да, и съпругата му! Можеше ли да я вини, че се нуждае от любов, след като собственият й съпруг никога не беше до нея?

Останал му беше само един изход — самоубийството. Нямаше друг избор, освен да сложи край на живота си и на тази лудост. Това беше единственият начин да спаси семейството си и други деца като Ахмед, които касапинът Калид смяташе да доведе.

Още нещо се беше променило. Ръцете му.

Райън погледна надолу и примигна. Бяха увили ръцете му с кърпи и ги бяха привързали стегнато отстрани за стола. Първата му мисъл беше, че се канят да натрошат неговите кости.