Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Дъщеря, понеже Бетани беше семето на живота му и всичко, което беше красиво у него.

Да разбие сърцето на един баща, който след като бъде отхвърлен, ще се окаже принуден да живее ужасен живот, съзнавайки провала си.

Да строши костите и на двамата, ако не успееше да спечели обичта на Бетани.

Естествено, щеше да й позволи да изрази тази обич по нови начини — може би тя щеше да започне да троши кости заедно с него, докато двамата търсят други дъщери.

Алвин остана спокоен, както винаги, докато трошеше кости, само че този път му беше по-трудно от преди да контролира удоволствието си. Идеята, която беше нараствала вътре в него, сега бе пред очите му, осветена от пламъка на лампата.

Намести мъжа върху кръста с главата надолу, после привърза глезените на разкрачените му крака към рамката, като прокара въже през дупка, която беше пробил за целта във всяко дървено блокче. Освен това привърза ръцете му за долната част на рамката на кръста и залепи устата му с лепенка.

След това накара Бетани, неговата Божия клетва, да го свести, тя изгледа мрачно разпнатия и после го зашлеви, за да го върне в съзнание.

Бащата вече висеше със зачервено лице и изхвръкнали очи, безмълвен заради лепенката, но вътрешно сигурно крещеше. И то толкова силно, че би могъл да изплюе дробовете и червата си.

Ето какво беше научил Алвин Финч: можеш да натрошиш костите на някого, но е много по-добре да разбиеш сърцето му.

Достатъчно е да се каже, че той бе разбил сърцето на бащата.

Доволен, взе чука, облегнат на стената, и се приближи към дъщерята, която гледаше безизразно кръста. Подаде й чука.

Тя го пое с дясната си ръка и си помогна с лявата, макар да беше силно подута. Чукът беше по-дълъг от ръката й, а черната метална глава беше дебела колкото прасеца й. Интересна гледка беше крехкото момиче, стиснало огромния чук.

Кимна й насърчително и показа ниското столче, което беше приготвил до главата на мъжа.

— Аз ще държа крака му да не мърда.

Тя само го гледаше отнесено. Да не би да искаше да се откаже?

Доза адреналин се стрелна в кръвта му и той усети как вратът му неочаквано се загрява. Ако тя се откажеше сега, Алвин не отговаряше за болката, която щеше да причини на нейния скелет. Никой съдник не можеше да го обвини за онова, което щеше да стори на бащата. Щеше да натроши или да напука всяка кост — не само онези по крайниците, които бе възможно да счупи, а всичките до една. Ако тя го предадеше сега…

Дъщерята се отдалечи от него и се покачи върху столчето с чука в ръце.

Гневът му отшумя, както се отронват сухите есенни листа. Всъщност дори съжали, че се е усъмнил. Как можеше да се съмнява в такава прелестна дъщеря, която се съгласяваше с него за всичко, макар да се наложи да счупи три от пръстите й, за да я убеди в правотата си?

Алвин бързо отиде до кръста, стисна босото дясно стъпало на Райън и го повдигна, за да има предостатъчно място, на което тя да стовари удара.

— Точно по петата. Трябва да замахнеш силно с чука и да го стовариш равно, иначе ще се плъзне. Не удряй мен.

Тя държеше чука през рамо и се взираше в петата.

— Петата — повтори Бетани като ехо.

— Само петата.

— И ще го оставиш жив?

— Вече се договорихме.

— Не мога да убия никого. Не съм такава.

— Не още. Само петата, обещавам ти, дете мое.

Последните две думи прозвучаха неловко, но с течение на времето щяха да се плъзгат от устата му като мед. А след време тя щеше да го умолява да чупи всички кости на всеки техен пленник.

Разбира се, беше обмислил вероятността вместо това Бетани да насочи удара към главата му, и сега, докато стоеше до нея, тази тревога отново се обади. Тя беше малка хитруша. Току-виж опитала. Той поне така би постъпил, а тя толкова приличаше на него.

— Почакай.

Той се наведе и взе дългото метър и половина въже, останало след като беше вързал Еванс. Бързо го уви около пръстите на крака му и отстъпи назад, като дръпна стъпалото настрани, за да не може бащата да развали удара на дъщерята.

Вече стоеше малко зад нея, така че бе невъзможно да го удари по главата.

Тя го изгледа безизразно.

— Хайде, не забравяй да замахнеш с всичка сила.

Тя отново се обърна към бащата. Той се опитваше да каже нещо изпод лепенката, но тя не му обърна внимание и вдигна чука.

В очите й имаше сълзи, но зъбите й бяха решително стиснати. Ръцете й трепереха, но чукът беше тежък, а и лявата й ръка не беше напълно във форма. Освен това нанасянето на първия удар винаги беше най-трудно. Три месеца му бяха нужни от мига, в който реши да убие майка си, за да събере смелост да й натроши костите.