Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Плака при всеки удар.

— Всичко е наред, дете мое. Ще свикнеш. Аз съм тук, зад теб.

Тя дълго държа чука над стъпалото му и трепереше толкова силно, че надали щеше да съумее да удари правилно. Нямаше да уцели и щеше да изгуби решимостта си.

Трябваше обаче да замахне! Трябваше да строши петата му! Алвин не беше сигурен дали някога е искал нещо толкова силно, колкото копнееше Бетани да строши петата на Райън пред очите му.

Сведе поглед. Бащата беше притихнал и беше затворил очи. Щеше да приеме съдбата си, понеже съзнаваше, че вече е изгубил дъщеря си. Можеха да правят с него каквото си поискат.

По-късно, след ден или след месец, не знаеше точно кога, Алвин щеше да отиде в дома на бащата и да го убие. Днес обаче искаше само да разбие сърцето му.

И да спечели изцяло обожанието на Бетани.

— Замахни! — нареди й той.

От устата на момичето се отрони тих и страховит вой и Алвин започна да се паникьосва.

— Замахни! Замахни, противна малка свиня! Замахни!

И Бетани замахна с чука.

Бетани чувстваше едновременно толкова слабо, колкото да не е напълно безчувствена, и толкова силно, колкото изобщо някога помнеше да е чувствала. Звучеше невъзможно, но когато замахна с чука, съзнанието й сякаш се разцепи на две.

Част от него крещеше ужасена от ставащото.

Друга част крещеше от ярост.

Обаче част от Бетани искаше да направи само онова, от което Алвин щеше да остане доволен. Онова, което щеше да го направи мил към нея, макар тя да долавяше смътно, че не би трябвало да чувства нещата по този начин. Заемаше неговата страна, макар някъде дълбоко в себе си, където се криеха мислите, да съзнаваше, че този човек е чудовище.

Предпочиташе да е чудовище и да е с него, отколкото да е мъртва и да не е никъде.

Затова, когато Алвин й кресна да замахне, тя едновременно се ужаси и се почувства длъжна да замахне с чука с всички сили.

Той се стовари силно върху плътта на петата и отскочи.

Хрус.

Нещо се беше счупило.

Тя дишаше тежко от усилието. Райън беше неподвижен, само на някои места тялото му рязко потръпваше като току-що заклано прасе.

Да, нещо със сигурност се беше счупило.

Силата напусна краката на Бетани и тя отстъпи назад, за да запази равновесие, но твърде късно си спомни, че е стъпила върху столче. Костотрошача я хвана и я изправи, преди да падне.

Той се хвърли към тялото на кръста и бързо огледа петата.

— Ти успя. — Гласът му беше развълнуван и доволен. — Мисля, че успя.

Бетани се взря отвратена към баща си. Беше престанал да трепери и тя помисли, че е припаднал. Лицето му вече изглеждаше спокойно. Беше проснат върху дървената рамка, ризата му се беше свлякла и отдолу се беше показал коремът му и щръкналите ребра. Дишаше кротко.

Беше дошъл да я спаси. Беше дошъл да я прегърне. А тя го отблъскваше и не проумяваше какво и защо трябва да направи.

Взираше се в лицето му, когато той внезапно отвори очи и ги впери право в нея. Бетани примигна, а когато отново го погледна, очите му вече бяха затворени.

Но в този миг тя съзря баща си. Не човекът, който я беше зарязал заради флота. Не човекът, който не обичаше Селин. А човека, готов да умре, за да й бъде баща. Да я прегърне и отново да оправи всичко в живота й.

Тя обаче беше избрала. Единственият начин да оцелее в света на Костотрошача, беше да стане като Костотрошача — човекът, готов да убива, за да й бъде баща.

Бетани се приближи до гърнето, в което пишкаше, и повърна. Коремът й беше празен, затова изхвърли само горчива жълтеникава течност.

После отиде до леглото, легна с лице към стената и затвори очи. Това е адът, каза си.

А Алвин Финч наистина беше Сатана.

— Събуди се! — Нечия ръка шамароса Райън през лицето. — Събуди се.

Примигна и отвори очи. Над него се беше надвесил мъж, облечен с чиста памучна риза и гладко обръснат. Съзнанието се мъчеше да му подскаже кой е този човек, какво се случва, къде се намира, защо лежи по гръб, от колко време…

Костотрошача.

Райън отново примигна и в главата му нахлуха подробностите от случилото се през изминалата седмица. Беше дошъл да спаси Бетани, а се озова в ада.

Тя го отблъсна. Тя замахна с чука. Не бе възможно да е на себе си, но тя го беше отблъснала и този факт не биваше да го изненадва, тъй като двамата никога не са били близки.

— Изправи се — нареди му Костотрошача, който се казваше Алвин Финч.

Острият мирис на бензин достигна ноздрите на Райън.

— Изправи се.