Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Райън с усилие успя да застане на колене и направи гримаса. Дясната му пета пулсираше от болка. Видя, че мъжът е бинтовал глезена му за опора.

— Изправи се!

Стъпи на левия си крак и се изправи, после предпазливо прехвърли тежестта и върху десния. Във въздуха се усещаше силен мирис на бензин. Плътни облаци закриваха слънцето. Откъм сградата не се чуваше нито звук. Успя да огледа околността, когато Костотрошача го докара, а съдейки по звуците по време на пътуването, бе стигнал до извода, че са далеч от населено място. Но сега, докато стоеше в края на мъртвешки притихналата ферма, се почувства напълно изоставен.

Трошача държеше мачете в дясната си ръка. Погледна към застлания с чакъл път, после искрящите му сини очи отново се насочиха към Райън.

— След километър и половина пътят става павиран. Давам ти двайсет минути да стигнеш дотам. После двамата с дъщеря ми ще опожарим това място до основи и ще тръгнем. Ако не си изчезнал, ще те убием. Не си прави труда да викаш полиция — ще сме изчезнали много преди да успеят да пристигнат.

Райън не беше в състояние да разсъждава разумно. Освобождаваха го, а после двамата щяха да изчезнат.

— Защо не й обръщаше повече внимание, докато беше твоя? — попита Алвин, само че в тона му не се долавяше никакво любопитство. Просто му причиняваше още по-силна болка, сипваше сол в раната. — За нея вече си мъртъв. Тя те уби. Сега това е твоят пъкъл. Да се скиташ и да съжаляваш за всеки миг, обаче ако се върнеш за нея, ще натроша всичките ти кости и ще започна от зъбите, един по един. После ще изгоря и двама ви и ще отида да си намеря друга дъщеря. Нали не се съмняваш, че ще го направя?

Райън дори не се опита да прогони страха, който плъзна по костите му. Беше изгубил. Можеше да легне тук, в нозете на Костотрошача, и да умре, или можеше да избяга.

Да бяга толкова бързо, колкото наранената му пета бе в състояние да го отнесе в ада, който щеше да представлява животът отсега нататък.

— Оглуша ли?

— Не — дрезгаво отговори Райън.

— Съмняваш ли се в мен?

— Не.

— Тогава си върви. А ако се опиташ да ни откриеш по-късно, аз ще те намеря и ще ти натроша костите в леглото, докато спиш. Съмняваш ли се?

— Не.

— Тогава си върви — повтори онзи. — Върви си.

Райън направи една стъпка, накуцвайки, после още една неуверена крачка.

Алвин Финч стовари силен удар върху гърба му с тъпата страна на мачетето.

— Тичай!

Гласът на Костотрошача отекна насред пустошта.

Райън хукна. По-точно залитна напред, стиснал зъби и мъчейки се да преглътне сълзите си. С всяка следваща стъпка болката в крака му се струваше не толкова мъчителна, а опустошението в сърцето му — не толкова объркващо, докато накрая наистина хукна, макар и накуцвайки неравномерно.

Беше като куче, прогонено от къщи с камшик. Не беше желан тук. Беше дошъл за дъщеря си, а си тръгваше без дъщеря и без сърце.

Не очакваше такъв край. Как е възможно тя да се отрече от собствения си баща, дошъл да я спаси?

Ти не си й баща, Райън. Те са прави, никога не си й бил баща.

Не. Не, но искам да бъда. Дойдох тук, за да й бъда баща, да я спася от това чудовище, да я притисна към себе си и да прогоня всичките й страхове. Да се отнасям към нея с любов и да я обсипвам с подаръци.

Метна бърз поглед през рамо. Алвин Финч стоеше в края на имота си и не го изпускаше от поглед като куче пазач. Чиста глупост бе Райън да си въобразява, че все още би могъл да се върне и да предприеме нещо — само щеше да срине и последната надежда. Не можеше да отхвърли истината.

Наведе глава и се понесе надолу по пътя, пренебрегвайки болката в стъпалото и тласкан напред от силен пристъп на гняв. Чакълът скърцаше при всяка негова стъпка.

Километър и половина. След километър и половина щеше да излезе на пътя, да спре някоя кола и да се обади на Рики Валънтайн. Само че Бетани щеше да е заминала, преди да пристигне помощ. Райън продължи да тича, като вече дишаше тежко през нос.

Пленничеството на Бетани беше болезнен кошмар, какъвто повечето хора изобщо не можеха да си представят. Но отхвърлянето му причиняваше още повече болка.

Съзнанието му се бе сковало от ярост.

Помъчи се да хукне още по-бързо и стисна здраво зъби, за да изтърпи пронизващата болка в петата. Сивата земя прелиташе под нозете му, но това бе само фон на оголените чувства, които пулсираха някъде в главата му. Павираният път се точеше към хоризонта — и Райън на всяка цена щеше да се добере до тази далечна черта в пясъка. Щеше да продължи живота си, трябваше да го направи, единственият му друг избор беше да умре и той се изкушаваше, много се изкушаваше — дотолкова, че му идеше да се метне от пътя в канавката и да издъхне.