Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Но чувствата му прогониха тази мисъл, той стисна ръждясалата брава, отвори вратата и влезе в къщата на Трошача.

Пантата изскърца, когато вратата се затвори зад гърба му и се захлопна в рамката. Обърна се надясно и пое бързо — не защото знаеше накъде води коридорът, а защото вече не беше тук, за да знае каквото и да било, беше тук да действа. Дъхът му излизаше на равномерни тласъци през ноздрите, ръцете му бяха стиснати в юмруци въпреки счупения палец.

Трябваше да има стълбище. Някъде имаше стълбище, което водеше надолу.

Вътрешността на къщата не беше в по-добро състояние от фасадата, но поне под нозете му имаше под, а под този под имаше мазе — само това го интересуваше в момента.

Зави в края на коридора, видя кухнята, видя отворената врата до стар ръждясал хладилник. Видя и отвора в стената отдясно и дървените перила, които се спускаха надолу.

Имаше и други подробности — мирисът на белина, изкривената снимка на петел на стената, стара готварска книга с подвързия на червени и бели квадратчета.

Но тук беше и вратата, отворена към мазето, затова Райън мигом се озова насред кухнята.

Подът се движеше под краката му и Райън съзнаваше, че ако Алвин е точно под него, вече е чул паянтовите дъски да се мърдат. Скърцащата панта и затръшването на вратата, а сега и протестът на издайническия под само го тласнаха към по-решителни действия.

Вече знаеха за него. Вече нямаше шанс да надхитри Костотрошача. Райън можеше да противопостави само гнева си на човека, който беше строшил костите на дъщеря му и беше покварил мислите й.

Райън тъкмо се канеше да слезе по стълбите, когато го спря едно изображение, което забеляза през отворената врата до хладилника. Вратата водеше в спалня с легло. А върху стената над това легло висяха снимки, които вледениха кръвта му. Не можеше да сбърка черно-бялата снимка на Бетани, застанала до прозореца на стаята си в къщата в Остин. Този ненормалник я беше следил и я беше снимал с вариообектив?

До трофея му се мъдреше изрезка от вестник: Костотрошача отвлича поредната си жертва.

До по-голямата снимка беше забодена друга. Стара и пожълтяла фотография с диагонална гънка през горния ляв ъгъл. Дори от това разстояние Райън позна детето с пълни бузки, което се беше ухилило широко.

Това също беше Бетани. Като съвсем мъничка.

Райън примигна. Влезе в стаята и се вторачи към стената като омагьосан. Съзнаваше, че би трябвало да хукне надолу по стълбите. Знаеше, че всеки момент Трошача можеше да го нападне в гръб и да стовари тежкия чук върху главата му. Знаеше, че е дошъл да убива или да бъде убит.

Но знаеше и нещо друго, което в момента го парализираше. На снимката беше неговото дете, неговата Бетани, неговото ангелче, само че тази снимка беше направена… преди да я бе осиновил!

Никога не беше виждал снимката. Трошача не я беше снимал в тяхната къща. Тогава къде я беше намерил? И защо висеше на стената му? По-голямата снимка на Бетани от последната година имаше обяснение. Но по-малката стара снимка направо бръкна в гърдите на Райън и стисна сърцето му в юмрук.

Райън заобиколи леглото като сомнамбул, омагьосан от снимката. Застана пред нея и вдигна ръка към стената. Прокара пръсти по изображението на Бетани като невинно ангелче, глупавичко усмихнато. Към снимката с кламер беше прищипан плик, адресиран до пощенска кутия.

Пощенската марка беше едва отпреди месец. Значи Трошача беше получил тази снимка само преди трийсет дни?

В гърлото му вече се беше образувала буца, но сега усети и още нещо. Гадене.

Останалата част от стаята беше съвсем обикновена, обаче леглото беше застлано с бели чаршафи, а четири дебели колкото ръката му наполовина изгорели свещи бяха поставени върху стара тоалетка. Трошача беше спал тук. Беше лежал тук и си беше мечтал да стане баща на Бетани.

Райън свали снимката от стената. Пликът полетя и падна на пода.

Какво значение можеше да има, че е намерил бебешка снимка на Бетани в стаята на това чудовище. Не, това… това не беше редно. Не, не, не, това просто не можеше…

Обърна малката снимка и се вторачи в бележката, надраскана с прясно синьо мастило.

Ето я дъщеря ти, неблагодарнико.

Дадох я за осиновяване един месец, след като направих тази снимка, понеже не млъкваше.

Да гниеш в ада дано!

Името беше зачертано с червена линия. Райън не можеше да успокои треперещите си ръце, но трябваше да прочете бележката отново, защото не беше сигурен, че е схванал думите правилно. Това беше грешка. Трябваше да прочете бележката отново.