Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Завържи го! — извика Райън. — Завържи го.

Тя хлипаше, докато го връзваше с насечени и бързи движения, омотавайки последователно въжето. Отне й броени секунди, през които Райън и Бетани бяха едно цяло, устремени към постигането на целта си.

Това беше достатъчно, за да му се доплаче.

Бетани отскочи назад и огледа ококорено Алвин Финч, който беше вързан за дървените блокчета. Райън го пусна и отстъпи назад. Тялото на мъжа провисна и после застина неподвижно, само гърдите му бавно се надигаха и спускаха.

Бетани грабна лампата от стената и подаде ръка на Райън:

— Да вървим.

Двамата излязоха заедно от стаята, олюлявайки се, и зарязаха Костотрошача на стената, неспособен да помръдне, но с поглед, изпълнен с жажда. Когато спря на прага и се обърна, Райън се помъчи да преодолее импулсивното си желание да грабне чука и за затвори тези очи веднъж завинаги.

— Хайде — подръпна го Бетани.

Закуцукаха по коридора и нагоре по стълбите, без да обелят и дума.

Тя остави вратата да се затръшне зад гърба им и примижа на светлината. Райън отново я хвана за ръка и я поведе бързо далеч от къщата, към пътя, към големия дъб, разперил дългите си клони над пътя. Спря и се обърна назад, все още неспособен да повярва, че наистина са избягали от чудовището.

Цвърчаха щурци. Тих ветрец шумолеше в клоните на дърветата над главите им. Старата полуразрушена къща се издигаше на светлината на залязващото слънце, тиха и спокойна, въпреки ужаса, който бе таила толкова много години. Напукани прозорци, изкривена врата, олющена боя — поредната къща далеч от оживените пътища, които се виеха безметежно из просторите на Тексас.

До него Бетани подсмръкна и захлипа. Мислите на Райън веднага се върнаха към детето, към дъщеря му, и за миг къщата като че ли изчезна. Сега значение имаше само Бетани.

Взе лампата от свободната й ръка и я остави на земята. После се обърна с лице към нея. И още неуспял да се извърне напълно, ръцете й се стрелнаха към шията му и тя силно го прегърна. Впи лицето си в шията му като пиявица, която пиеше живот в отчаяно мълчание.

Райън стоеше като парализиран. Бавно я обгърна с ръце и я притисна. Баща и дъщеря.

Вкопчиха се в живота като един човек, а Райън не помнеше някога да се е чувствал толкова признателен, толкова изпълнен с обич и толкова благословен, както сега, докато прегръщаше дъщеря си Бетани.

Следобедната жега ги задуши — желана пещ на обичта, разпалена от дългия и дълбок копнеж и от облекчението. Ако Райън получеше сърдечен разрив, поне щеше да е изживял живота си пълноценно дори и само заради тези няколко мига. Раят не би могъл да му донесе повече удовлетворение от онова, което вече изпълваше тялото и съзнанието му.

— Обичам те, татко — прошепна Бетани в шията му с треперещи устни. — Толкова те обичам.

Искаше му се да я отдалечи от себе си, за да може да я погледне в очите и да й каже, че не бива да изпитва никаква вина. Вината беше само негова. Никога повече нямаше да я изостави.

Но си даде сметка, че тя не се притиска към него, за да избяга от чувството за вина. Прегръщаше своя спасител, своя баща, човекът, който премести цели планини, за да я спаси.

И тогава му хрумна — те наистина бяха в рая. Не буквално, но съвсем истински. Той беше бащата, дошъл да спаси дъщеря си от пъкъла на Луцифер. Той беше бащата, който прегръщаше своето изумително дете.

— Никога няма да те изоставя, Бетани. Никога!

Райън не беше сигурен колко време се прегръщаха под величествените клони на дъба — времето или летеше, или пъплеше съвсем бавничко, не знаеше кое от двете. Постепенно цвърченето на щурците и шумоленето на листата отново станаха съвсем реални.

Бетани се отдръпна и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти — прошепна тя.

В гърлото му все още имаше буца, но и бездруго не знаеше какво да каже.

Тя се обърна и погледна къщата, стиснала здраво ръката му. В главата на Райън нахлу образът на вързания за гредите долу Костотрошач. Мисълта, че бяха оставили този човек — звяра, Луцифер, който идваше от огнения пъкъл — жив. Как можаха да го направят?

Ами ако още беше жив? Ами ако успееше да избяга? Ами ако в стената имаше някакъв таен изход? Ами ако бащата на лъжата оживееше и отново се опиташе да отвлече дъщеря си?

Преглътна мъчително и ясно долови нарасналото бучене в ушите си.

— Ще ни намерят ли?

— Наблизо има път. Можем да стигнем дотам.

Само че тя не помръдна, не понечи да избяга. Дишането й се беше учестило, но ръцете й бяха съвсем спокойни.