Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Стисна снимката с две ръце и отново прочете текста. Не можеше да бъде, не и неговото ангелче, не може да е създадена от този…

Заля го вълна от отвращение. Осъзна, че е престанал да диша, и си пое въздух на шумни и задъхани глътки. Гаденето, което беше усетил преди малко, се надигна през гърлото му и той не успя да го овладее. Коремът му обаче беше празен, затова напъните не доведоха до нищо друго, освен че насълзиха очите и разкривиха тялото му.

Бетани беше биологична дъщеря на Алвин… Излиза, че той беше установил този факт едва неотдавна и беше тръгнал да я търси. Освен това беше толкова склонен да й натроши костите, колкото и да я обича, понеже в извратеното съзнание на Костотрошача тези две неща бяха свързани.

В този момент Райън изгуби здравия си разум. Едва не кресна от ярост. При други обстоятелства мисълта, че Бетани е създадена от човека в мазето, би го накарала да размаже стъклото на прозореца и да окървави ръцете си, да разруши стените, за да излее яростта си срещу цялата тази несправедливост.

Само че в този миг дъщерята на Костотрошача, която вече беше дъщеря на Райън, стоеше свита от страх в мазето и му продаваше душата си!

Все още стиснал снимката между пръстите си, той скочи от леглото и изхвърча от стаята, без да дава и пет пари, че ще издаде присъствието си.

Хвана се за стената на върха на стълбището, завъртя се през рамката на вратата и се понесе по бетонните стъпала, построени като част от основата на сградата. Надолу в мрака. С всяка стъпка усещаше, че краят приближава. Това беше светът на Трошача, където Трошача убиваше. Тази ясна мисъл обаче не го спря.

Тук беше Бетани, пленена от бащата на лъжата.

Стаята, в която Райън беше стоял като пленник, се намираше в края на коридора, а вратата й беше отворена към пустия мрак. Стаята на Бетани беше в другия, срещуположния край.

Стигна до най-долното стъпало, преметна се през парапета и спря. Празният коридор водеше до същата врата, през която го беше избутал Трошача. Вратата на стаята на Бетани беше отворена и отвътре се разливаше оранжева светлина.

Чакаха го. Сърцето на Райън се срина в гърдите. Костотрошача го чакаше, за да изпълни обещанието си.

Или пък вече бяха заминали по някакъв друг път отзад.

Пусна парапета, пъхна снимката под колана си и закуцука по коридора със замъглено от гняв и от страх за Бетани съзнание.

Беше по средата на коридора, когато чу гласа. Гласът на Костотрошача. Нисък и благ глас, който се смеси с кънтенето на детски ридания в главата на Райън.

— Много ти отива.

Райън прекоси последните десет метра, неспособен да разсъждава. И после застана на прага на отворената врата и огледа стаята с кръста на стената.

Обхвана цялата сцена като един кадър, който съзнанието му беше проучвало дълги секунди, а не само в онзи конкретен миг, който му отне, за да схване какво точно вижда.

Алвин Финч стоеше без риза, обърнал към Райън белезникавия си гръб и закриваше гледката му към Бетани. Беше толкова погълнат от обекта на завистта си, че дори не се обърна.

Останалата част от стаята си беше каквато я помнеше Райън — лампата висеше от един пирон в гредата на тавана. Леглото покрай отсрещната стена, сега празно, и до него нощното гърне. Чукът беше облегнат на кръста, а голямата му стоманена глава почиваше върху бетона.

— Майка ми беше ниска — каза Алвин Финч. — След година-две ще ти стане.

Райън пристъпи и когато се премести, видя Бетани. Беше облечена с бяла булчинска рокля, поръбена с дантела и пожълтяла с времето.

— Искаш ли да докоснеш гърдите ми? — попита Алвин.

Яростта, която рукна по вените на Райън, бе като мощна вълна от горещ вятър в лицето му. При вида на бялото чудовище, което се наричаше Сатана, надвесено над дъщеря му, тутакси му се догади и Райън имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да помръдне.

Можеше само да трепери.

— Току-що се намазах с лосион — каза Алвин.

В този миг Бетани забеляза Райън и очите й трепнаха едва забележимо.

Райън също я изгледа в отговор.

Райън не беше сигурен защо, как и дори дали се движи, но се движеше. Ръмжейки и пъшкайки, той се хвърли към кръста на отсрещната стена.

С две ръце стисна дългата дръжка на чука и замахна с него още от пода, докато се извръщаше.

Втурна се към тях с див рев и засили чука, нагаждайки траекторията на стоманената глава възможно най-прецизно, като използва енергията, вече набрана със завъртането.