Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Само че това бе невъзможно. Самоубийството не беше присъщо на психиката му. Вместо това щеше да се откъсне от емоциите.

Райън вече се задъхваше, търсеше някаква логика точно както търсеше и глътка въздух. Топуркаше по пътя неравномерно като ранен кон на път за кланицата. Беше изминал вече половината разстояние до пътя и виждаше как там лъщи някакъв камион.

Ако не искаше да полудее, трябваше някак си да приеме факта, че Бетани е мъртва за него. Това беше единствената възможност. Единственият начин да се справи с болката си.

Тя го беше отхвърлила. Беше му разбила сърцето. А той щеше да й отвърне, като опожари чувствата си и затвори остатъка от обичта си в кутия, която никога няма да бъде отворена.

Райън се закова на място задъхан и ужасен от тази мисъл. В главата му се стрелна образът на натрошеното дете в пустинята. На Бетани, надвиснала над него с чук в ръка, докато Алвин Финч държи въжето и й крещи да замахне.

Как изобщо се осмели да си помисли, че може да я прогони от съзнанието си? Как изобщо смяташе, че е способен да изпитва каквато и да било неприязън към нея? Как можеше да изостави единствената си дъщеря в ръцете на това чудовище? Нима беше способен да направи дори още една стъпка към свободата и сигурността? Как можеше да живее с болката, която в момента пропълзяваше по костите му към гърдите, към сърцето и ума му? По-скоро би умрял.

Застина неподвижно насред черния път, докато светът шеметно се въртеше около него.

Обаче не се осмели да се върне, защото Костотрошача щеше да изтръгне зъбите й един по един. Щеше да натроши с огромния чук крехките й кости. Щеше да я убие жестоко, щеше да зареже и двамата мъртви.

Тогава какво?

Нищо не можеше да направи. Нищо! Нищо!

Обзе го паника. Крайниците му горяха.

Нищо…

Треморът го връхлетя изневиделица, завладя цялото му тяло и Райън разбра, че ще получи нервен срив тук, насред пътя. От полуотворените му устни се изтръгна стенание, защото не знаеше какво друго да направи, освен да стои, да трепери и да стене.

До неотдавна дъщеря му бе жива, но вече умря. Дъщеря му беше жива, обаче щеше да умре. Всъщност вече беше мъртва, умъртвена не от ръката на Костотрошача, а в собственото си съзнание. Тя се превръщаше в него, измамата се бе просмукала в нея и тя се въргаляше в собственото си отчаяно желание да живее, дори това да означаваше смъртта й. Вече трябваше някой да я спаси от самата нея, не само от него.

Преди да осъзнае напълно последиците от действията си, Райън се разкрещя с пълно гърло към небето.

В мига, в който си даде сметка, че дори от това разстояние може да го чуят от къщата, затвори уста. Но докато крещеше към небето, Райън осъзна нещо.

Знаеше, че не би могъл да оцелее сам в ада на Костотрошача. Не можеше да просъществува сам в тази жива гибел.

Обърна се с лице към далечната постройка, скрита между дърветата. Костотрошача се беше махнал от пътя. Беше влязъл вътре при дъщеря му.

Спокойствието бавно се върна в тялото на Райън. Не, не можеше да живее в пъкъла на Костотрошача. Затова и нямаше да го направи.

Райън хукна. Обратно към къщата.

Обратно към ада.

Бяха минали пет дни от изчезването на Райън Еванс. Два, откакто бяха намерили Селин Еванс в басейна. А Рики не откриваше нищо, което да помогне на разследването да спре събитията, случващи се в света на Костотрошача.

Седеше на бюрото, въртеше молив между пръстите си и гледаше Грета ван Сустерен по „Фокс Нюз“ да разнищва случая в разговор с пенсионирания профайлър от ФБР Мерибет Арнолдс. Медиите правеха всевъзможни предположения, но заедно с обществеността малко по малко сглобяваха парчетата.

Еванс най-вероятно не беше Костотрошача.

Бетани беше при Костотрошача и сигурно беше жива.

Възможно бе Костотрошача да държи в плен и Еванс.

Ако Еванс не беше Костотрошача, той беше направил почти невъзможното да спаси дъщеря си и, използван като пионка, е бил принуден да отвлече Уелш и да строши китката му. Ако е така — всички продължаваха да повтарят думата „ако“ — Райън Еванс беше един от най-смелите бащи, появявали се в новините от доста време. Би трябвало да му дадат орден.

Рисунките на скелета по стените на склада не бяха станали обществено достояние и хвърляха известна светлина върху мотивите на убиеца — че разсъжденията на Костотрошача оправдаваха всичко сторено от него като неразделна част от неговия светоглед, съгласно който светът се въртеше около Бог, Сатаната и тяхната битка за децата. Типична за убиец психоза.