Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Но в този момент, когато зърна Бетани за пръв път от два месеца, въжетата, които закотвяха ръцете и краката му в пристанището на разума, се скъсаха и той се почувства безсилен да овладее емоцията си.

Тутакси избухна в ридания, запелтечи като дете и се олюля напред с широко разтворени ръце.

Не беше в състояние дори да произнесе името й. Не биваше да бъде толкова невъздържан, сигурно щеше да я ужаси, но просто не успя да се овладее.

Райън се строполи върху нея, прегърна я и я придърпа към гърдите си. Устата му зейна неволно, за да нададе вой, но не му беше останал дъх, за да плаче, и глас, за да крещи. Гърдите и гърлото му сякаш бяха приклещени в менгеме.

Тя не помръдна.

Зад него Костотрошача не понечи да го спре.

После Райън възстанови дишането си и заплака силно, целият разтреперан като глупак, обгърнал тялото й със своето. Целуваше темето й, притискаше я към себе си и плачеше. Усети мускусния мирис на пот от косата й, примесен с аромата на сапун или на лосион.

Сълзите се стичаха по лицето му и мокреха косата й, докато той хълцаше, безсилен да се овладее. Но нищо нямаше значение освен този миг, докато стоеше, прегърнал дъщеря си.

Тя беше жива. Беше я изгубил, но сега я откри и тя беше в обятията му. Каквото и да се случеше, поне имаше този миг.

— Обичам те — успя да промълви той. — Съжалявам. Толкова те обичам.

Една ръка слабо натисна гърдите му, първата й нежна прегръдка. Какво й беше причинило това чудовище? Тя почти не можеше да се движи! Беше я смазал и сега тя стоеше като дрогирана кукла, почти неспособна да се помръдне!

Тази мисъл го смрази и той отново обсипа дъщеря си с целувки.

Скъпа Бетани! Скъпа Бетани, толкова те обичам, о, боже, колко те обичам!

Ръката й го притискаше учудващо здраво. Значи все още имаше сили, добре беше да го знае. Сега и другата й ръка, счупената, натисна корема му.

— Недей — каза тя.

Гласът й също беше силен. И изпълнен с горчивина.

— Недей!

Бутна го по-силно и едва тогава Райън осъзна, че дъщеря му, която беше пленница вече повече от седем дни, го отблъскваше. Той я задушаваше, а тя имаше нужда от място, за да диша.

Само че в момента беше в обятията му. Как би могъл да я пусне сега?

— Престани! — блъсна го тя. — Махни се от мен!

Нима го отблъскваше? Как е възможно? Какво й беше причинил Костотрошача? Нямаше да я пусне, не и след всичко. Не и след като бе видял толкова много деца да умират в пустинята. Не и след като строши китката на Бъртън Уелш. Не и след като счупи собствената си ръка и се втурна да я спасява.

Нещо го зашлеви през лицето и той инстинктивно я пусна. Бетани гневно гледаше покрай него, с огромно презрение, изписано върху мръсното й лице. Обърна се и проследи погледа й, допускайки, че тя гледа Костотрошача, но всъщност там имаше само празна стена.

Райън се завъртя към нея.

— Бетани? — Устата и гърлото му сякаш се бяха превърнали в шкурка. — Какво… какво ти е направил?

Очите й бавно се насочиха отново към него и той не зърна в тях нито искрица доброта или прошка.

— Сега вече ще ни убие и двамата — каза тя.

— Не, вече щеше да го е направил…

— Ти никога не си ми бил баща — сряза го тя студено. — Все те нямаше, когато имах нужда от теб. През по-голямата част от живота си съм те ненавиждала. Защо си мислиш, че можеш да дойдеш тук и да очакваш от мен да ме е грижа какво ще ти причини той?

— Бетани, аз… моля те…

— Той каза, че ще живееш, ако ти покажа как се чувствам и те отпратя, и точно това ще направя. Това е единственият начин. — Тя го изгледа ядосано. — Нали искаш да живея?

— Да! Да!

— Тогава да приключваме.

Всичко се случваше прекалено бързо, като в някакъв гаден среднощен ритуал. Не беше очаквал от нея да е толкова рязка и пресметлива. Думите й може и да имаха смисъл… може би, ако Райън знаеше всичко. Но горчивината в гласа й, мракът в очите й…

Може и да правеше каквото Костотрошача иска от нея, но го правеше така, сякаш самата тя е Костотрошача! Как е възможно да е толкова студена?

За да го спаси? Да. Вероятно така му даряваше живот. Но имаше и друга силна причина да го отблъсква с омраза — психиката й бе под въздействието на Алвин. Той я беше завладял. Не беше възможно момичето му да съзнава какво върши!

— Бетани…

Нещо го удари отстрани по главата и той рухна на пода в безсъзнание.

Алвин Финч, наречен още Костотрошача, искаше две неща, а за да се сдобие с три, беше готов да отреже собствените си ръце.