Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Костотрошача. Негови бяха стъпките, които се приближаваха към вратата.

Пъргаво скочи от леглото с намерението да се метне върху влизащия. Но бързо се опомни и си възвърна усвоената решителност и съобразителност, от които зависеше животът им сега. Една грешка в този миг би го лишила завинаги от възможността да открие Бетани.

Легна напълно неподвижен и преодоля паническия импулс.

Ръждясалата ключалка изтрака и се отключи. Чу тихото скърцане на пантите. Настана миг тишина, когато посетителят му спря на прага, после влезе. Не затвори вратата.

През цялото време Райън отказваше да го погледне. Отказваше бързо да удостои с внимание похитителя си. Лежеше неподвижно, вперил поглед в морето влакнести коренища на тавана, и знаеше, че Костотрошача го наблюдава любопитно и се бори с частичката прокраднала се несигурност.

Райън проговори пръв заради самия себе си, не заради похитителя.

— Здравей, Трошачо.

Мъжът го наблюдава няколко секунди, преди да отговори:

— Казвам се Алвин Финч.

Алвин. Кой знае защо името му прозвуча отвратително.

— Здравей, Алвин. Много любезно, че дойде най-после.

— Можеш да ме наричаш и Сатана.

Предложението не изненада особено Райън. Тревожното беше, че бе изречено толкова искрено, като хлапак, който показва на съседското момче колекцията си от стъклени топчета. Ала дори това не биваше да го изненадва.

— Вече можеш да станеш — каза Алвин.

Райън седна, даде на главата си възможност да се проясни, после спусна крака на бетонния под. Все още беше облечен с кафеникавите памучни панталони, които носеше вече повече от седмица и бяха здравата изпоцапани. Кафявите му високи спортни обувки бяха прашни, а чорапите му бяха изсъхнали върху краката.

За разлика от него мъжът, който стоеше на прага, сякаш тъкмо излизаше изпод душа и ей сега щеше да си облече чиста риза. Дори от разстояние Райън усещаше мириса на сапуна или на одеколона, който беше използвал.

Алвин беше висок бял мъж с късо подстригана коса и с лице, което можеш да видиш да се взира във витрината на съседния универсален магазин. Очите му бяха хлътнали и се криеха в сенки.

Райън бавно се изправи, без да се смущава от вида на мъжа, причинил им това пъклено мъчение, макар всичко в него да подсказваше, че би трябвало да се смущава. Сериозно да се смущава. Да е направо бесен.

Повече го тревожеше отворената врата, през която проникваше малко светлина. Костотрошача му препречи пътя, но коридорът отзад гръмогласно привличаше Райън и го подмамваше да се втурне в подземието, за да търси дъщеря си.

— Преди да приключим, искам да ми признаеш няколко неща — каза Алвин. — Изпитвам желание да ти натроша костите още от първия миг, когато прочетох за теб във вестниците. Беше ми много трудно да се овладея, но го направих и според мен си струваше.

Този мъж беше интелигентен, не беше някакъв непохватен касапин, който просто случайно се е изплъзвал на ФБР от години.

— Но най-напред ще ти се изповядам. Става ли?

Фактът, че искаше позволението му, означаваше нещо, само че Райън трудно успяваше да откъсне мислите си от празния коридор отзад.

— Добре.

— Оценявам факта, че му счупи няколко кости. Беше благородно начало. На следващата нощ отидох в дома му и счупих останалите.

Беше убил Уелш?

— Бащата на лъжата вече е мъртъв — оповести Алвин.

Райън не знаеше какво да каже, затова не каза нищо.

— Снощи отидох и у вас и счупих костите на вещицата. Ще я намерят в басейна, пълен с хлор.

Селин?!

Мощно гадене се надигна в гърлото на Райън. Искаше му се да се разкрещи, но знаеше, че не може да си позволи нищо подобно. Не биваше да губи контрол точно сега, когато коридорът зад гърба на това чудовище беше празен и примамващ.

Селин? Мили боже, Селин беше мъртва…

— Целият щат е в колапс — оповести Алвин. — Явно са по-разтревожени от теб. Ти не си обичал тази вещица.

Не отговори. Не можеше да говори.

— Никога не си бил добър съпруг, а като баща си бил още по-неспособен. За мен е важно да чуя, че признаваш греховете си.

Не! Не, няма да призная прегрешенията си пред теб! Как се осмеляваш да ме съдиш?

Един глас му прошепна мислено, предупреди го, че не се държи така, както знаеше, че трябва. Трябваше да бъде спокоен, разсъдлив и готов за действие, когато му се удаде подходяща възможност.

Костотрошача дълго се взира в него. Най-накрая раменете му се отпуснаха едва забележимо и устните му лекичко се нацупиха.