Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Бих казал, че той иска да накаже бащите и да заеме мястото им. Иска той да стане Бащата.

Умно прозрение, стига да беше вярно.

— И твърдите всичко това въз основа на една рисунка върху стената?

— Иначе защо не е убил Райън? — сви рамене той. — Имал е предостатъчно възможности. Според мен разиграва и Райън, и Бетани. Наказва бащата и се опитва да привлече дъщерята.

— А защо според вас убива момичетата?

— Защото не отговарят на идеала му за дъщеря.

Всъщност имаше логика. Страховита логика. Бяха се въртели около подобни теории, но когато чу Хортънс да представя нещата толкова простичко, Рики се зачуди защо не го бяха формулирали по-рано.

— Вашият човек е мотивиран от омраза и от завист — каза свещеникът и отново сви рамене. — Но това е само моето мнение.

— А защо не наранява кожата?

Той се замисли за миг.

— Още една аномалия, свързана със смъртта на Христос…

— Бил е пронизан.

— Точно така. Костотрошача пресъздава Разпятието, но този път иска да го направи както трябва. Счупени кости, но без нараняване на плътта, както е предсказано. Дори започва от ръцете, само че не се си служи с пирони.

— Откачена работа — завъртя глава Рики.

Двамата се гледаха, потънали в размисъл относно тази хипотеза. Засега това не ги доближаваше до Костотрошача, но скоро щяха да се радват на дивиденти от факта, че разбират този човек. Стига Хортънс да беше познал.

Телефонът звънна. Кракър. Отвори апарата.

— Валънтайн.

— Рики, имаме още една жертва.

Мазето сякаш се продъни под нозете й. Усети как краката й изстиват. Първото име, което закрещя в главата й, беше Бетани. После Райън. Костотрошача несъмнено не бе имал време да търси несвързана с тях жертва.

Не можа да отговори.

— Съседите намерили Селин Еванс по лице в басейна, след като тази сутрин не вдигала телефона. Нямало кръв. Всичките й основни кости, включително гръбнакът, били счупени. Негово дело е. Трябваш ми тук незабавно.

— Бог да ни е на помощ! Пресата научи ли вече?

— Ще научат след час. Просто се върни, Валънтайн. — Звучеше така, сякаш иска да й каже още нещо. Но прекъсна.

Свещеникът чакаше, вперил поглед в нея.

— Какво има?

Рики затвори телефона.

— Тази нощ Костотрошача е убил Селин Еванс.

Райън най-напред чу стъпките в коридора, но съзнанието му беше потънало дълбоко в кладенеца на скръбта и той полагаше огромни усилия да се задържи на повърхността, над мастиленочерните чувства, които се мъчеха да го засмучат надолу. Тихото потупване от стъпките му прозвуча по-скоро като че собственото му сърце се бъхти упорито в мътилката.

Все пак успяваше. Болката си беше там, навсякъде, притискаше плътта му, той обаче успяваше да прецапа през тези блудкави води относително лесно, стига да поддържа ума си концентриран и силен.

Уталожила се беше дори болката в счупената ръка, която вече беше ужасно подута.

Още преди часове бе престанал да плаче и да скърца със зъби и се беше отдал единствено на задачата да се подготви за мига, който знаеше, че в крайна сметка ще настъпи, досущ като първата зимна буря.

Той беше бащата и Костотрошача го беше отвлякъл със специалната цел да изтезава или него, или Бетани, а най-вероятно и двамата, за да ги откъсне един от друг.

Злото е предсказуемо, винаги е мъчително очаквано. Въпреки това обаче, когато накрая връхлети, независимо дали е самоубийствен атентатор, решен да взриви автобус с жени и деца, или е Костотрошача, болката и шокът винаги парализират.

Райън знаеше, че животът на Бетани (стига тя все още да дишаше, а той възнамеряваше да се придържа неотклонно към тази версия и дори да не си помисля за алтернативата) най-вероятно щеше да зависи от неговата способност да отхвърля такива изсмукващи силите чувства, за да направи нужното да я спаси.

Реши да се посвети изцяло на тази единствена цел. А ако по някаква причина се провалеше, щеше да живее с болката от провала, но освен това щеше да живее и да умре като баща. Бащата, който никога не успя да бъде. Бащата, който беше днес, дълбоко в черната яма, където можеше само да се надява на едничкия шанс да хване ръката на дъщеря си и да я поведе навън от тъмата.

Райън лежеше със затворени очи и слушаше туптенето на сърцето си. На стъпките. Очите му се отвориха широко.

Какво беше това? Какво беше…

Всичките му разсъждения, часовете прецизен размисъл, дните в търсене на възможност да застане лице в лице с онзи, който си позволи да нарани детето му, се стопиха само за миг и сърцето му неистово затуптя в гърдите.