Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Значи тя е била права, ти си баща на лъжата. Отричаш ли провала си?

— Не.

— Но отказваш да признаеш, че не заслужаваш да й бъдеш баща?

— Защото заслужавам. Опитвам се да й бъда баща.

— Твърде късно е — заяви Костотрошача.

— Бях неин баща преди. Не какъвто искам да бъда сега. Тя не е моя кръв, осиновена е, а аз така и не успях да й стана баща. Това обаче се промени в пустинята.

— Значи признаваш, че дори не си й баща?

— Да.

Отговорът му явно обърка мъжа срещу него. Точно такава разсъдливост и контрол щяха да им дадат надежда, осъзна Райън. И макар Костотрошача да умееше да мрази по-неистово от повечето хора, истинската обич го объркваше.

— Признавам, че не съм й баща, не съм й истински баща — каза Райън. — Но това сега се променя.

— Сега, когато си в моята къща.

— Сега, когато се боря за обичта й.

Думите явно свариха Алвин Финч неподготвен. Той умееше да се владее изключително добре, но сега примигна. И започна да се поти.

— Тя те мрази — каза Костотрошача.

Не. Не би могла да го мрази. Може би щеше да го мрази през някой горещ следобед, когато си разменяха остри думи за момчето, с което излиза, но не и сега, когато и двамата се бореха за живота й.

Алвин Финч беше толкова лишен от обич, че не умееше да я разпознава. Наистина в цялата тази работа той беше Сатаната, решен на всяка цена да спечели сърцето на жертвата си, макар че всъщност никой не би могъл да го обича. Жертвите му можеха да се преструват, че го обичат, за да спечелят благоразположението му, но никога нямаше да могат да му отвърнат с истинска любов, както и той не би могъл да я приеме.

— Ти си баща на лъжата — заяви Райън. — Не можеш да бъдеш истински баща.

Дишането на мъжа се учести:

— Тя иска да й бъда баща.

— Само че дълбоко в себе си иска аз да й бъда баща.

— Лъжеш. Ти си баща на лъжата! Ние с нея имаме еднаква мека кожа. Тя е най-красивият човек, когото съм виждал. Искам да бъда като нея. Тя иска да бъде като мен.

— Ако има възможност, ще те убие.

— Лъжеш. Ти си гнусен лъжец!

— Ако има възможност, ще избере мен.

Райън съзнаваше, че се отклонява от решението си да прояви непоклатим стоицизъм заради Бетани, но когато разбра, че Костотрошача се мисли за Сатана, намери за благоразумно да изтъкне, че в реалния свят всички бягат от ужаса на злото и се стремят към любящия баща…

Ако го имат.

Тази мисъл го смрази.

Костотрошача извади белезници и ги подхвърли на бетонния под пред Райън.

— Сложи ги на счупената си китка и се обърни.

Подчини се и сложи ръцете си зад гърба. След като закопча втората гривна около дясната му ръка, Алвин сграбчи Райън за косата на тила и го завъртя. С протегната ръка го бутна напред, здраво стиснал косата му.

С колко още жертви беше усъвършенствал това толкова ефикасно средство? Изведе Райън от стаята и го поведе надолу по коридора към една врата в дъното. Пресегна се покрай него, отключи катинара и бутна вратата, за да се отвори широко.

Стаята беше осветена с оранжева светлина от газена лампа.

Алвин тласна Райън вътре и затръшна вратата зад гърба им.

Райън вече оглеждаше помещението с широко отворени очи, но главата му беше наклонена назад и не можеше да се извие и да обхване цялото пространство.

Искаше да зърне само едно, а сърцето му упорито се беше заклещило в гърлото и отказваше да започне да бие, докато Райън не я зърне.

Нея обаче я нямаше.

Бетани не беше в стаята!

Костотрошача отключи белезниците и пусна косата му. Райън се завъртя, оглеждаше се, търсеше.

Видя лампата.

Видя леглото.

Видя нещо на стената.

Видя гърнето на пода.

Видя Алвин зад себе си.

Но не виждаше…

Слабичко момиче, облечено с мръсна фланелена пижама и тениска пристъпи от сянката зад един дървен прът, заради който не я беше забелязал.

Това беше дъщеря му. Лицето й беше изцапано и набраздено от изсъхнали сълзи. Дългата й коса беше заплетена и мръсна, а очите й сякаш бяха потънали по-дълбоко в почернелите очни ямки.

Това беше Бетани.

И тогава Райън забеляза, че лявата й ръка е подута. Три от пръстите й бяха изкривени. Алвин беше счупил три нейни пръста.

Два дни Райън се беше успокоявал, бавно се беше потапял в разума и разсъдливостта, за да преодолее необмислените и инстинктивни реакции, за да надхитри и надвие дори най-умния противник. Съзнаваше, че действа не само срещу Костотрошача, но и за Бетани, надяваше се с ловки маневри да надхитри него и в същото време да измъкне нея. Беше непоклатимо решен да впрегне за тази цел и последните остатъци от превъзходните си умения, развивани безброй часове на много континенти и спасили живота на стотици хора.