Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Как… как очакваш да го направя?

— Както бих го направил аз.

— Не мога да правя каквото правиш ти.

— Вече можеш. Аз съм Сатаната, а ти си моята дъщеря. Сега ще бъдем честни един с друг.

— Ами ако не мога?

— Тогава ще постъпя както винаги. И бездруго може би така е най-добре.

Бетани не знаеше как да реагира на онова, което предлагаше Алвин. Би могла да изрази възмущението си, но след шест дни в тази дупка дори възмущението й беше примесено с желание да му достави удоволствие. Можеше да спори с него, обаче не искаше да гневи единствения човек, който бе в състояние да я спаси.

Би могла да приеме условията му, но се съмняваше, че ще е способна да нарани когото и да било по каквато и да било причина. Със сигурност не и Райън. Той беше ужасен баща, но никой не заслужаваше такава съдба, освен може би самата тя.

Или пък Райън заслужаваше? Не, разбира се, че не.

— Може ли да ми дадеш малко вода и храна? — попита Бетани. — От много време не съм хапвала нищо.

Въпросът явно го свари неподготвен.

— Ако беше моя дъщеря, никога не бих допуснал да ти се случи това — отговори.

Беше се стъмнило. Райън Еванс го разбра, защото в стаята стана тъмно като в рог, третата нощ, откакто се беше събудил в тази стая. Значи, ако беше прав, вече два дни и половина се намираше в мазето на Костотрошача.

За втори път в рамките на три месеца го пленяваха и го държаха против волята му под земята. Само че мъжът, който го беше пленил, нямаше как да знае, че като го беше инжектирал с нещо, от което Райън се беше вцепенил напълно, но беше в съзнание, всъщност беше дал на пленника предимство.

Беше избягал от ареста, беше откраднал колата на един от пазачите и беше прелетял през Тексас като изхвръкнал от пъкъла прилеп, тласкан от най-силния прилив на чувства от началото на цялата тази лудост. Страхът, че няма да го вземат в плен, бе изчезнал в мига на удара. А дългото принудително чакане в каросерията на пикапа на Костотрошача му даде време да се изправи пред новото предизвикателство със същата съобразителност, която му беше помогнала да оцелее в пустинята.

Изтощен от липсата на сън, той заспа веднага щом го стовариха на леглото, и се събуди много часове по-късно, когато въздействието на успокоителното премина.

Огледа стаята внимателно, не откри евентуален път за бягство и се върна в леглото, където лежа почти неподвижно цели два дни, освен когато ставаше да пие вода от едно шише до вратата и да уринира в гърнето.

Почти неподвижно, защото се оказа неспособен да владее мъката си повече от няколко часа, после нещо в него се прекърши и той се разплака.

Гърдите му се затресоха, очите му се напълниха със сълзи и Райън не успя да прогони от съзнанието си образа на дъщеря си — Бетани, която обичаше повече, отколкото някога бе мислил, че е възможно.

Използва времето, за да премисли онова, което знаеше за живота й, и то се оказа престъпно малко. Най-ранният му спомен, свързан с нея, беше за едно бебе, увито в розово одеяло, което Селин купи в „Таргет“ една седмица преди да приключат с формалностите около осиновяването.

Замисли се за личицето в онова розово одеяло, за ръчичките, които махаха безпомощно във въздуха… сви се на леглото и се разплака. Разплака се, защото седмица по-късно беше заминал на двумесечна мисия.

Спомни си как веднъж Бетани беше влетяла вкъщи с ожулени колене и ръце, разплакана, след като беше паднала от кънките си. Раните бяха повърхностни, той само я беше потупал по гръбчето и я беше уверил, че така ще стане по-силна.

Само че насърчението му не премахна зачервеното й лице и присвитите очи, от които се стичаха сълзи. Това личице го преследваше сега, докато плачеше.

Ако можеше сега да върне времето назад, би се затичал към вратата, би вдигнал малкото ангелче на ръце и би го занесъл до мивката в кухнята, като през цялото време би го притискал в прегръдките си и би нашепвал, че всичко ще се оправи. Би превързал старателно незначителните й наранявания, а после би я завел в сладкарницата, за да се почерпят със сладолед, задето е толкова смела.

Мили боже, какво направих? Как може да съм бил толкова сляп?

Спомни си как скъпото му момиченце, тогава едва десетгодишно, беше влязло в кабинета му и го беше помолило да изиграят партия шах. Беше отсъствал две седмици — беше ходил на конференция в Норфък и тъкмо се бе прибрал изморен. Отговори й, както й отговаряше винаги. Може би по-късно.

Но така и не игра шах с нея. Нито веднъж!