Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Но там видя единствено корените, които се виеха като змии в мрака. Никакъв гръм. Никой, който да я обича. Никакъв баща.

Не, истината беше, че единствено Алвин Финч би могъл да спаси кльощавия й непотребен задник. Алвин Финч и Бетани Еванс, само тези двамата имаха значение сега.

Поради тази причина той й се струваше странно привлекателен. В света на Алвин козовете държеше Алвин. Единственият начин да печелиш в света на Алвин беше да играеш играта на Алвин и да спечелиш някои от козовете.

Както казваше Селин: „Ако искаш да се издигнеш в света, трябва да играеш по правилата на света“. Самата Селин точно това и правеше.

В този свят Алвин беше колкото Сатана, за какъвто се оповестяваше, толкова и ангел. И макар Бетани да се страхуваше от него, прекрасно съзнаваше и неговата сила да я спаси. Затова сега, докато часовете се нижеха мъчително бавно, тя се улови, че иска той да се върне.

Смяташе, че го разбира почти толкова, колкото вече разбираше самата себе си, а това, честно казано, не беше много.

Странно, схващаше, че чувствата й са манипулирани, но това не й помагаше да ги преодолее. Тъй като беше дъщеря на офицер от военното разузнаване, главата й беше пълна с историите, които Райън разказваше, когато си беше у дома. Бетани знаеше за Стокхолмския синдром — силна социопатична реакция на сериозна травма, която обикновено се изразява в старанието на жертвите да се отъждествят с похитителите си и дори да застанат на тяхна страна.

Преди време Райън й беше разказвал за проект или за операция, наречена „Червената килия“, в който участвал. Служителите от разузнаването влизали в ролята на терористи, отвличали група юнкери и в продължение на дванайсет часа ги подлагали на психически тормоз. Юнкерите започнали да дават признаци на психически срив още на шестия час от изпитанието.

Страдащите от Стокхолмски синдром пък отчаяно се опитват да заприличат на своите похитители. Райън твърдеше, че в по-малък мащаб този синдром е причината германците да последват Хитлер. Синдромът можеше да накара всеки човек да пожертва собствените си убеждения, без да съзнава, че го прави, за да бъде приет, да бъде желан.

Целият свят страдаше от Стокхолмски синдром.

Бетани усещаше, че й се случва нещо подобно, но съзнанието, че си безполезен, не ти придава стойност, както съзнанието, че си пленник, не те прави свободен.

Предвид този избор, тя или щеше да пререже гърлото на Алвин, или щеше да му благодари, зависи дали е нормална, или не. Да пререже гърлото му беше нещо нормално, много нормално.

Да му благодари с кротка целувка беше всичко освен нормално. Е, в такъв случай тя ненормална ли беше? Наистина ли беше стигнала чак дотам?

Да. Да, беше. Защото на моменти наистина беше готова на всичко, за да се хареса на Алвин. Както и в момента той не й се струваше чак толкова лош, не съвсем. Особено като си помисли каква беше алтернативата — да й натроши костите — Алвин изобщо не й се струваше лош. Вече беше демонстрирал милостта си към нея, нали? Или пък тя само си…

Ключалката изщрака тихо и Бетани сепнато седна в леглото. Вратата се отвори.

Тя гледаше, шокирана от внезапната поява на Алвин Финч, който се запъти към лампата и я запали, без да си направи труда да затвори вратата зад гърба си. Не че не можеше да прекъсне всеки неин опит за бягство само с две крачки…

Застана срещу нея без риза, поемащ дълги и шумни глътки въздух. Кожата му имаше цвета на разредено мляко, беше гладка като коприна и с бледи следи от вените по гръдния му кош. Черен колан придържаше памучните му панталони и беше пристегнат здраво точно под пъпа, малко по-високо, отколкото Бетани беше свикнала да вижда, освен при по-възрастните мъже, а Алвин не беше възрастен.

Носеше черни обувки, току-що лъснати.

Даде си сметка, че Алвин се фука. Похитителят й явно имаше достатъчно високо мнение за нея, за да положи известно старание да я впечатли. Последният път беше успяла да засегне някаква струна у него, може би го беше изненадала със смелостта си. Нищо друго не й хрумваше.

Окуражена, Бетани усети странен подтик да се втурне и да го прегърне. Чудовище или не, само той имаше властта да я спаси. Това беше неговата бърлога. Все още не можеше да види хлътналите му очи, обаче си представяше, че той я оглежда с благо желание. Но пък можеше и да гледа строго. Той знаеше какво иска.

Алвин се върна до вратата, заключи я и пак доближи Бетани.

— Ще се изправиш ли, ако обичаш?

Да се изправи ли!