Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Искаше му се още сега да я довлече в тази стая и да й натроши костите пред очите на този човек, който уж й беше баща. Да натроши ръцете и краката й, използвайки коляното си като опорна точка, както беше правил понякога. Рязкото счупване сигурно щеше да разкъса и кожата й, затова нямаше да го направи, макар да му се искаше.

Искаше да натроши костите й, понеже костите на всеки човек, разпъван някога на кръст, са били натрошавани. На всеки човек, освен на един, който е бил пронизан. Тогава бяха объркали разпятието, сега той трябваше да го оправи. Всеки път, когато мечтаеше как чупи кости, си мислеше, че оправя нещата.

Обзе го внезапна ярост, наведе се и удари мъжа по лицето. Може и да му беше счупил носа, не знаеше и не му пукаше. Преди да свърши всичко, счупеният нос щеше да е напълно забравен.

Излезе от стаята, заключи вратата и се качи горе в банята, за да се изкъпе и да се намаже с лосион.

Мирисът на камфор се примеси с миризмата на газ от пламъчето на лампата, която гореше вече дълги часове. Бетани лежеше, свита на кълбо върху хлътналия дюшек, вперила поглед в тънките пролуки светлина, които процеждаха сивкав здрач в клетката й.

Виждаше странните дървени блокчета, които оформяха нещо като кръст на стената, и разсеяно се чудеше за какво ли е предназначено това съоръжение. Само че съзнанието й вече не съумяваше с лекота да сглобява отделните парченца.

От колко време беше в това мазе? Пет или шест дни? Може би повече. Беше минал поне един ден, откакто Алвин Финч, Костотрошача, й се беше представил. След като той си тръгна, тя остана сама със страха си и вече цяла вечност се бореше с мисълта, че е просто въпрос на време, преди той да започне да й троши костите една по една.

Странно как един-единствен случай може да обърне с главата надолу цялото разбиране на човек за живота. Как тъкмо планираш да заминеш за Ню Йорк, за да се усмихваш пред камерата, а на следващата седмица смяташ за глупак всеки, който пропилява дори миг от живота си, за да направи впечатление на другите по каквато и да било причина.

Но не ти ли е интересно как да направиш впечатление на Алвин?

Е, ако опитът да оцелееш в света на Алвин наричаме старание да му направиш впечатление, тогава да, може би щеше да се опита да му направи впечатление.

Мисълта пропълзя в съзнанието й и после изчезна, а Бетани се помъчи да я върне, но не успя. Беше нещо свързано с опита й да впечатли Алвин.

Да, точно така, интересно как можеше да направи впечатление на Алвин. Или на Сатаната, Костотрошача, или както там искаше да го наричат.

Онова, което Бетани беше научила, докато лежеше в мрака без храна, без вода и дори и без гърне, в което да се изпишка, беше, че тук долу е безпомощна. Абсолютно и напълно безпомощна и неспособна да промени каквото и да било.

Нямаше спасителен договор с Ню Йорк.

Нямаше ФБР.

Нямаше баща, който да й се притече на помощ.

Нямаше и майка, която да направи нещо повече от това да крещи на всички, че не правят достатъчно, за да намерят нейната дъщеря модел, която щеше да стане прочута, за бога! Въпреки това, майка й беше единственият човек, на когото дължеше живота си, затова тя й липсваше. Какво ли не би дала да чуе някоя цинична и остра забележка от устата й в момента.

Струваше й се направо неприлично да размишлява дали ще й липсва да бъде мажоретка — тази тревога й приличаше на дребна хлебарка, която обикаля покрай настоящата й реалност и само безполезно я разсейва.

Видя една хлебарка да се катери по стената.

Другото нещо, което Бетани установи, беше колко дълбоко я наранява провалът на баща й. Можеше да се каже, че дори ненавиждаше Райън повече от всекиго, задето не се беше справил както трябва с ролята си на баща. Баща й беше само един. А къде беше той, когато тя имаше нужда от него? Само повтаряше колко много иска да й бъде баща, а къде беше?

Баща й не й помагаше повече от Бог. Ще бъда тук, ще бъда тук, ще бъда тук, обаче всъщност никога, никога, никога не беше до нея. Дори преподавателят по теология в училище не вярваше истински, че Бог е способен да я избави от труден ден, камо ли от пъкъла на Сатаната.

Какво не би дала да можеше да разчита на огромен и прекрасен Бог, който да се пресегне надолу, да запокити Алвин настрани, да я вдигне и да я притисне към гърдите си. Ами ако имаше такова нещо? Баща й се беше провалил, но пък може би Бог щеше да я спаси?

Тази мисъл я изпълни с давещо желание и Бетани дори отправи шепнешком една молитва към тавана.