Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

— Те така му викат, не аз. — Тя завъртя черната верига и се опита да пъхне ръка в тесния отвор, но не успя. Може би с малко вазелин…

— Еванс не беше дребен. Ръцете му бяха доста по-големи от моите.

— Има само един начин да се е измъкнал.

— Счупил си е палеца.

— Най-малко.

Тя подаде веригата на Марк.

— Ето на това му викам всеотдайност.

— На него май започва да му харесва.

Рики го погледна:

— Нищо не е по-далеч от истината. Според мен нищо на света не го ужасява повече от мисълта, че костите на дъщеря му може да бъдат натрошени. До такава степен, че е готов да строши собствената си ръка заради нищожния шанс да спаси момичето.

— Е, това е едното тълкувание.

— Бил е тук, окован във вериги, когато Костотрошача е убил Уелш. Райън Еванс е баща, готов на всичко, за да спаси дъщеря си. Това е единственото тълкувание.

Марк кимна, съгласи се и пусна гривната на леглото, където тя издрънча върху веригата.

— Върнахме се на изходна позиция — каза той.

— Една хонда „Акорд“ се носи с огромна скорост някъде по страничните пътища. Поне не е черна.

— Кой знае защо ми се струва, че това няма значение. На сутринта хондата вече няма да я има, а Еванс ще е при Костотрошача.

Тръпки я побиха при тази мисъл.

— Бог да му е на помощ.

Нощта беше тъмна, нощта беше студена, нощта беше ад там, отпред, отвъд обсега на фаровете, зад следващия завой, в „Гарваново гнездо“. Райън натискаше до дупка педала на газта, здраво стиснал волана с дясната си ръка, и горещо се молеше да не е закъснял.

Болката пулсираше нагоре по ръката му от костта до палеца, която беше счупил. Беше подпъхнал веригата между рамката на леглото и една от пречките, така че цялата тежест на тялото му да падне върху палеца, когато се дръпне рязко назад, но въпреки това костта беше издържала два неуспешни опита.

Когато най-сетне изпука и се строши, той припадна от болка.

Припадна още веднъж, докато опита да измуши строшената си ръка от гривната на оковите. Но успя и след петминутен отдих, за да дойде на себе си, нави веригата около китката си, за да изглежда, че все още е привързан към нея, и повика пазача.

Ако все пак има нещо хубаво в това да строшиш кост на ръката, то е, че отокът е ограничен, тъй като около палеца има много по-малко плът, отколкото край други кости като лъчевата или бедрената.

Лявата му ръка все още беше отекла, сякаш беше на човек, по-тежък от него с петдесет килограма, и пулсираше, както се тресе парен влак, запъхтян нагоре по хълма, но в сравнение с истинското му терзание болката беше поносима.

Никакво увреждане на нервите не можеше да се сравни с ужаса, който го измъчваше, докато хондата се носеше право на запад по празните пътища преди зазоряване.

Десетина възможни сценарии съскаха като змии, повечето стрелваха навън зловещите си езичета, за да му подскажат, че тя вече е мъртва. Че Бетани, детето, което беше пренебрегвал, всеотдайно отдаден на кариерата си, лежи мъртво и обезобразено в някоя дупка.

А ако беше жива — в което Райън в крайна сметка успя да убеди себе си, ако не поради друга причина, то защото Костотрошача бе обзет от толкова маниакално желание да тормози него и дъщеря му, че едва ли щеше да приключи бързо — най-вероятно беше сериозно ранена. Обезобразена за цял живот. Може би онзи трошеше костите й дори сега, докато Райън пришпорваше колата на границата на възможното.

Вече беше решил, че ако полицията го открие, преди да стигне до „Гарваново гнездо“, няма да спира преди Форт Дейвис, където щеше да се предаде и да настоява да говори с агента от ФБР Рики Валънтайн относно начина, по който ще изминат последните няколко километра до мястото на срещата. До ранчото „Гарваново гнездо“.

Затворен часове наред в колата само с мислите си, Райън се отдалечи още повече от спокойното и разсъдливо състояние, което би му помогнало по време на криза. Неведнъж не успяваше да сдържи сълзите си и понеже беше сам и нямаше какво друго да прави, освен да шофира, ги остави да се стичат на воля по бузите му. Но пък започнаха да му пречат да кара с висока скорост, затова изтри очи, стисна зъби и преглътна страха си.

По небето откъм изток се появи съвсем бледа сивкава ивица, когато той остави Форт Дейвис зад гърба си и отново натисна газта до дупка.

Когато се отклони по черния път към ранчото, хоризонтът вече бледнееше, обаче Райън все още се нуждаеше от фарове, за да вижда напред. Какво беше казал Костотрошача — като започне да просветлява, или на зазоряване? Така или иначе, нито просветляваше, нито разсъмваше. Все още беше преди зазоряване.