Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Пристъпи към него и постави ръка на рамото му.

— Ти вече си ми почти като баща, Алвин. В известен смисъл дори повече, отколкото някога е бил баща ми.

— Сериозно ли го казваш?

— Ти си способен да ме спасиш — каза тя. — Да ме закриляш. Нима това не е най-малкото, което може да стори един баща?

Той се понамръщи, после се приближи към дървените блокчета на стената и заговори тихо:

— Доведох го тук.

— Кого си довел?

Костотрошача прокара ръце по кръста.

— Човекът, който се преструваше на твой баща. Доведох го вчера.

— Бърт Уелш ли?

— Не. Него го убих, понеже беше лъжец. Доведох другия баща на лъжата.

Райън? Сърцето й спря за миг.

— Той те е изоставил, нали, Бетани? — Костотрошача се завъртя. — И сега си самичка. Затова ти го доведох.

— Ти… ти си довел Райън тук?

— Той е в предишната ти стая.

Сякаш я удари с юмрук. Райън тук?!

От една страна, не пожелаваше на никого да изпада в такова трудно положение. От друга страна си помисли, че Райън го заслужава повече от нея.

И фактът, че изобщо е способна да си помисли такова нещо, я смути повече, отколкото самата мисъл.

Но все пак, въпреки налудния транс, властващ в света на Алвин, където бе пленена, тя долавяше и известна правдивост в чувствата си.

— Виждам, че това те притеснява — отбеляза той.

— Ще го убиеш ли?

— Трябва ли?

— Не. Никой не заслужава да умре така.

— Не може да имаш двама бащи.

В крайна сметка за Алвин всичко се свеждаше до това. Да има дъщеря.

— Наистина ли е толкова важно за теб да имаш дъщеря? Не преиграваш ли малко?

Алвин Финч стоеше напълно неподвижен и отначало Бетани си помисли, че той не реагира, понеже е задала уместен въпрос. Но тогава забеляза колко здраво е стиснал зъби и че ръцете му треперят отстрани на тялото. Може би не говореше, защото се бореше със заливащите го вълни на ярост. Бетани не знаеше какво да каже или да направи, затова просто стоеше, докато той трепереше.

После Алвин се приближи до нея, хвана лявата й ръка, стисна розовия й пръст между своите и го счупи.

Пук.

Болката с писък се разля по дланта и нагоре по ръката й, но тя стисна зъби, впери поглед в него и не издаде нито звук.

Той пусна ръката й и се отдръпна.

— Съжалявам, но въпросът ти беше глупав.

Сълзи засмъдяха в очите й и се търкулнаха по бузите. Бетани обаче не откъсна поглед от него, твърдо решена да не издава страха си. Искаше й се да го попита как изобщо си въобразява, че може да й бъде баща, ако всеки път, когато се ядоса, ще й чупи по някоя кост. Но вместо това му се извини.

— Съжалявам.

— Прекалено е да молиш едно момиче да разбере защо обичта му е толкова важна за теб. Сега вече би трябвало да те убия.

— Тогава никога няма да разбереш какво е да имаш дъщеря — каза тя и обхвана счупения пръст със здравата си ръка.

Гърдите на мъжа вече бяха покрити с пот, примесена с лосион, която оставяше тънки бели следи докато се стичаше надолу по тялото му.

— Не би ли предпочела вместо теб да убия майка ти?

— Не. Ще ме заболи повече, отколкото ако ми строшиш костите. Ако искаш дъщеря, която умее да обича, не можеш да очакваш от мен да не обичам майка си.

— Наблюдавах майка ти. Тя е вещица. Моята майка също беше вещица.

— Което не означава, че можеш да я убиеш! — Усети как в гърлото й се гади от болка. Отдръпна се към леглото и седна, за да овладее шемета. — Не можеш да убиваш хора, защото им завиждаш за онова, което притежават.

— Мога да правя много повече, отколкото си мислиш. Такъв съм. Мъжът, който твърди, че ти е баща, не е бил до теб, когато си имала нужда от него. Аз никога не бих те изпуснал от поглед.

Разсъжденията му следваха собствена неотвратима вътрешна логика.

— Но това не означава, че Райън заслужава да умре.

— Само аз имам властта да дам живот на теб и на баща ти. Сега ти си в моя свят. — Той си пое дълбоко дъх, за да се овладее. — Ако не искаш да убия баща ти, тогава той трябва да престане да ти бъде баща, понеже може да имаш само един баща.

Бетани беше объркана от различните чувства, които се нижеха в изтощеното й съзнание. Ръката я болеше, а волята й се бореше да следва някаква логика.

— Искам да натроша твоите кости, искам да натроша и неговите кости — каза Костотрошача. — Мразя те, а баща ти мразя още повече, задето ти е баща. Но повече от тези две неща искам да ти бъда баща.

Тя преглътна мъчително, неспособна да проследи мисълта му.

— Какво искаш от мен?

— Искам да му причиниш болка. Както аз бих му причинил. А после искам да го прогониш, за да не се върне никога повече.