Ли Чайлд - Стражът

– Наистина ли?

– Разбира се, че не. Просто надзъртах през рамото на Бъдник, докато се опитваше да набере номера на онзи, на когото плаща за закрила. Видях паролата на телефона. А сега да видим с какво разполагаме. Ето номера му. По дяволите! Същият е като този, който ни каза!

– Обзалагам се, че са сменили кодовете – заяви Ръдърфорд.

– Обзалагам се, че Бъдник ни е излъгал – каза Ричър.

– Чакайте малко! – възкликна Сандс. – Телефонният номер е само част от паролата. Може Бъдник да е объркал номера на складовата клетка. Все пак човекът бе под силно напрежение…

– Как можем да го проверим? – попита Ръдърфорд. – Ще трябва да се върнем и да го попитаме.

– Можем да опитаме нещо друго – обади се Ричър и посочи телефонния номер на денонощната гореща линия за обслужване на клиенти, изписан точно над дисплея. – Дай ми телефона на Бъдник.

Сандс набра номера, включи на високоговорител и подаде телефона на Ричър.

Някой вдигна чак след седмото позвъняване. Беше мъж. Представи се като Стив. Звучеше доста сънен.

– Стив, обажда се Бил Бъдник – каза Ричър. – Слушай, изпаднах в много неудобно положение. Стоя пред вратата на складовете и не мога да я отворя. Отдавна не съм идвал и може да съм объркал номера на клетката. Можеш ли да го провериш?

– Съжалявам, господин Бъдник. Не мога да го направя. Забранено е.

– О, моля те! Помогни ми! По принцип трудно помня номера. Имам твърде много работа в "Дебелия Фреди" и не идвам често тук, затова съм забравил номера на клетката. Знаеш, че съм собственик на ресторанта.

– Да, знам. Видях снимката ви във вестника.

– Да, да, публикуваха я, когато купих заведението. Какво ще кажеш за следното. Ще потвърдиш номера на клетката ми само този път и аз ще си го запиша, за да не изпадна отново в подобна ситуация. А после ти ще дойдеш в ресторанта, когато решиш, и ще си поръчаш каквото си пожелаеш за сметка на заведението. Какво ще кажеш?

– Не знам. Не ни е позволено да го правим.

– Вечеря за двама. Доведи си компания. Или ела сам два пъти. Няма да съжаляваш.

– Не е редно.

– Знаеш, че правим най-добрите шейкове в целия град, Стив. Всъщност не само шейковете ни са най-добри. Е, може да съм леко пристрастен, но това не означава, че греша.

– Не знам. Можете ли поне да ми кажете в кой блок сте? .

Бъдник бе казал А6. Надявай се на най-доброто.

– Разбира се. Блок А.

– Добре. Един момент…

Ричър чу шумоленето на купчина листа, след което Стив попита:

– Каквото си поръчам от менюто, нали? И мога да дойда два пъти?

– Точно така.

– Клетката ви се намира в А4, господин Бъдник. И не споменавайте пред никого за този разговор.

Сандс се обърна към отворения си прозорец. Тя въведе първо А, после 4 и накрая последните седем цифри от телефонния номер на Бъдник.

Нищо не се случи. За няколко секунди, които ѝ се сториха безкрайно дълги. После вратата се отвори.

Когато тримата влязоха на територията на складовете, всяка прилика със старовремски форт остана зад гърба им. Пред тях се издигаха шест солидни обикновени, но функционални сгради. В най-малката, разположена непосредствено до входа, се намираха офисите. Неоновата табела над вратата ѝ бе изключена и вътре не светеше нито една лампа. Останалите пет сгради бяха разположени по-назад, строени в една редица. Те бяха покрити с гофрирана ламарина, боядисана в нюанс на сивото, който бе популярен сред военните кораби. Всяка постройка бе широка дванайсет-тринайсет метра и дълга повече от трийсет. По-късата ѝ страна бе обърната към входа. До всеки склад имаше мощна климатична инсталация, а на всяка фасада бе изписана голяма червена буква. Сграда А се намираше най-близо до портала, а сграда Е – най-вляво. Редът им обърка за миг Ричър. Той би ги означил в обратен ред – от А към Е, а не от Е към А. Но после се досети, че най-вероятно собствениците на складовете бяха построили първо една сграда, после втора и т.н., като разрастването бе вървяло наляво.

Ричър помоли Сандс да отидат първо в клетката на Бъдник, тъй като предполагаше, че Стив може да наблюдава складовете дистанционно. И щеше да заподозре, ако "господин Бъдник" тръгнеше в съвсем друга посока. Освен това Ричър искаше да добие представа за мерките за сигурност. Притесняваше го евентуалното присъствие на охранители. На патрули. Особено ако бяха придружени от кучета. На хора, изпратени от онзи рекетьор, за да се грижат за склада му.

Бързо стана очевидно, че никой не охранява складовете. Мерките за охрана се свеждаха до катинари и камери. Катинарите бяха най-различни и Ричър предположи, че клиентите сами ги поставят. Камерите бяха друго нещо. На ъгъла на всяка сграда бе монтирана по една камера, която по нищо не се различаваше от останалите. Поставена на четири и половина метра над земята, където човек или автомобил не би могъл да я закачи случайно. Или повреди. Обективите им бяха насочени към входовете на отделните сгради, което означаваше, че вратата на всяка складова клетка във външните редици е наблюдавана от две отделни камери. Същото се отнасяше и за останалите клетки. Нищо чудно някои да попадаха в обхвата на четири камери, но това зависеше от качеството на обективите.