Ли Чайлд - Стражът

– Гудиър е разговарял по телефона в Съдебната палата, нали?

– Точно така.

– Защо тогава не си в униформа? И защо използваш личния си автомобил?

– Отидох в управлението, за да връча оставката си. Напускам. Писна ми от това място. Помисли само… Ти си външен човек, който просто минаваше през града, но въпреки това прояви по-голямо желание да се бориш с престъпността от нашия разследващ полицай. Ти ми помогна повече, отколкото който и да било колега в управлението. Писна ми! Време е за ново начало някъде другаде!

– Оставката ти. Някой прочете ли я вече?

– Съмнявам се. Защо?

– Мисля, че ще ти се прииска да я оттеглиш.

– И защо да го правя?

– Току-що се освободи място за разследващ полицай.

– Но по щат то е само едно. И е заето.

– Вече не. Гудиър току-що подаде оставка.

– Сериозно ли говориш? Защо?

– Наречи го личностна криза. Някой ще трябва да заеме мястото. Разбира се, могат да назначат външен човек, но местен винаги е за предпочитане. Човек, който обича града. Човек, който е извършил няколко успешни ареста през последните дни. Познаваш ли такъв?

Рул се замисли за миг.

– Трябва да се върна в управлението. И да скъсам онази оставка. – Тя тръгна към колата си, но спря и се обърна към Ричър. – Ами ти? Къде отиваш?

– Нямам нищо конкретно предвид.

– Какво ще кажеш за моя дом? Знаеш къде живея. Петък вечер е. Ще си поръчаме храна за вкъщи. Имам бира в хладилника. Вино.

– Ами съседите? Нищо чудно да ме видят.

– Майната им! Какво ще направят? Едва ли ще се заядат с новия разследващ полицай в града.

Ръсти Ръдърфорд излезе от дома си. Беше понеделник сутрин. От уволнението бяха минали две седмици.

Той не бе от хората, които се шляят безцелно и си губят времето в квартални кафенета. Ръсти посещаваше едно и също заведение всеки ден. Интересуваше се най-вече от кофеина, а не от завързването на разговор или намирането на компания. Ръдърфорд се нареждаше кротко на опашката. Чакаше си реда. Вземаше си чашата с кафе. И си тръгваше. Трудно му бе да се отърве от този навик дори след като бе прекарал цяла седмица в компанията на Джак Ричър.

Поведението на останалите клиенти определено не благоприятстваше процеса на промяна. Всички се радваха да видят Ръсти Ръдърфорд. Той сякаш ги привличаше като магнит. Хората на опашката заставаха по-близо до него от обичайното. Докато Ръсти стигне до касата, вече бе разменил любезности с дузина клиенти. И бе забелязал как жената зад щанда се държи с двамата мъже пред него. Как тръсна чашите с кафето на плота. Как то се разля в чинийките. Жената обаче се усмихна, когато видя Ръсти, и го попита дали желае кафето си както обикновено.

– От нашия специален бленд, средно дълго, без мляко, нали?

– Точно така – отвърна Ръсти. – За вкъщи.

– Заведението черпи – каза жената. – До утре.

В момента, в който Ръсти Ръдърфорд излизаше от кафенето, Джак Ричър стоеше на тротоара на половин пряка от единственото кръстовище със светофари в града. Които работеха безпроблемно. Ричър видя как Ръдърфорд излиза от кафенето и тръгва на изток. Без да бърза, но и без да се влачи. Ръсти крачеше спокойно, потънал в своята собствена малка вселена. Следваше познат маршрут. Чувстваше се комфортно. Прибираше се у дома. Където му бе мястото.

До Ричър спря автомобил. Нов и лъскав. Кола под наем, управлявана от същия застрахователен агент, с когото се бе запознал преди седмица. Младежът бе облечен в същия тъмносин костюм. Но вече не изглеждаше притеснен, а по-скоро щастлив и уверен.

– Да те откарам до някъде? – попита той.

– Къде отиваш? – отвърна Ричър.

– В Нашвил. Имам среща в офиса. Ще изнеса презентация, за да обясня как протекоха преговорите за откупа, как успях да намаля сумата с четиресет процента и въпреки това всички системи заработиха отново. С изключение на градския архив, но кой го е грижа за него?

Ричър се замисли. Все пак бе напуснал Нашвил сравнително скоро, а той си имаше правило. Никога да не се връща. Защото това рядко приключваше добре. Но от друга страна… напоследък бе направил не едно и две изключения. И всичко бе минало чудесно. При още едно можеше да отиде в някой клуб.

Да послуша някоя група.

И да се погрижи музикантите да си получат парите.