Ли Чайлд - Стражът

– Точно така.

– И го смяташ за свой брат?

Гудиър кимна.

– Той не беше твой брат. Клостерман беше руски шпионин. Той ви въртеше на малкия си пръст. Използваше ви. Сигурно се е присмивал на глупостта ви всяка вечер, преди да си легне.

– Добър опит, Ричър, но никога няма да го повярвам!

– Тази картина… – Ричър посочи стената над шкафовете в кабинета. – Винаги ли е била там, когато идваше при Клостерман?

Гудиър се изправи и изпъна рязко ръка в нацистки поздрав, но мигом трепна от болка.

– Винаги.

– Свали я, виж какво има от обратната страна.

Гудиър не помръдна.

– Да я докосвам е светотатство.

– Тогава аз ще го направя. – Ричър пристъпи напред, но Гудиър препречи пътя му.

– Не – каза ченгето. – Ако някой трябва да го направи, нека бъда аз.

Гудиър спря за миг пред картината, сякаш изричаше безмълвна молитва, а после се пресегна и я взе. Използва двете си ръце. Свали я долу. Застина за миг. И я обърна.

– Знаеш кой е това, нали? – попита Ричър. – Истинският идол на Клостерман. Хенри Клостерман е посветил целия си живот на унищожаването на всичко, в което ти вярваш. На всичко отгоре те е подлъгал да му помагаш. Спомняш ли си Тони Гарза? Убитата журналистка? Клостерман я е ликвидирал, за да не го разобличи. Само че ти си провалил разследването. Защото той ти е наредил. Помогнал си му да се измъкне.

Гудиър поклати глава.

– Не ти вярвам.

– Няма значение дали ми вярваш, или не – отвърна Ричър. – ФБР ще ти обясни всичко. Не те излъгах, когато ти казах, че федералните агенти пътуват насам. Можеш да останеш и да им помогнеш да разбият останалите групи. В такъв случай ще направиш услуга на твоите братя. Ще попречиш на някой с двуцифрен коефициент на интелигентност да ги експлоатира. Ако това не ти харесва, ще те посетим в дома ти. – Ричър извади запалка от джоба си и добави: – Няма да забравим да купим бензин по пътя.

Гудиър се свлече на пода.

– Не, ще остана.

– Извади си белезниците – нареди му Ричър.

Гудиър ги измъкна от кожения калъф, закачен на колана му.

– Закопчай се за дръжката на онзи шкаф.

Гудиър се подчини.

– Добре – каза Ричър. – Още две неща, преди да си тръгна.

Той взе картината и я стовари върху главата на Гудиър, при което тя се подаде над разкъсаното платно и рамката увисна около врата му като колие. А после удари полицая в лицето. При други обстоятелства Ричър би използвал лявата си ръка. Може би дори би сдържал силата си. Но в случая му се стори уместно да направи изключение.

Ричър остави на бюрото телефона за еднократна употреба, който Клостерман ползваше. Онзи само с четири номера в списъка с входящите обаждания. Единият принадлежеше на Гудиър. Вторият – на Марти, но тук разследването щеше да се озове в задънена улица. Останалите може би принадлежаха на други две корумпирани ченгета. Или на други двама превозвачи на куфари. ФБР щеше да ги провери. На когото и да принадлежаха другите два телефонни номера, тези хора трябваше да бъдат спрени.

Ричър провери дали Гудиър диша. После напусна къщата и се качи в червения шевролет. Реши да отиде до онази бензиностанция. Да остави колата на паркинга за автомобили. Да отиде там, където спираха шофьорите на камиони. И да се качи при първия, който се съгласи да го вземе, независимо накъде пътува.

Ричър спря пред портата. Изчака тя да се плъзне встрани. Премина през нея. И спря. Пътят му бе препречен от друг автомобил. Появил се сякаш изневиделица. Определено не бе дошъл по алеята пред имението. Шофьорът му най-вероятно бе изчаквал, отбил върху тревата, долепен плътно до стената.

Ричър почака колата да се премести. Беше малка хонда, сравнително нов модел. Зад волана седеше жена. Облечена в цивилни дрехи. Именно затова Ричър не я позна веднага. Беше полицай Рул.

Тя позна Ричър в същия момент. Излезе от колата си, заобиколи и застана до вратата на Ричър. Той свали прозореца.

– Ричър! – възкликна Рул. – Какво правиш тук?

– Тъкмо си тръгвах. Всъщност никога не съм бил тук. А ти?

Тя помълча, сякаш се опитваше да вземе решение дали да му отговори или не.

– Проследих някого.

– Гудиър?

Рул кимна.

– Защо? – попита Ричър.

– Стори ми се, че става нещо странно. Нещо нередно.

– Така си беше. Но ти как разбра?

– Наречи го полицейски инстинкт, ако искаш – сви рамене Рул. – Видях Гудиър да разговаря по мобилен телефон, след което да бърза към кабинета си. Само че това не бе неговият телефон. Всички сме принудени да използваме личните си телефони, откакто тези в управлението не работят, и знам, че Гудиър има айфон последен модел. Но го видях на няколко пъти да използва другия. А той е стар модел. Освен това Гудиър като че ли се криеше от колегите. Преди не обръщах внимание на странното му поведение, но в един момент си казах, че трябва да разбера какво става.