Ли Чайлд - Стражът

– Да действаме – каза Сандс. – Имам лошо предчувствие. Да приключваме, преди да е дошъл още някой.

Тримата слязоха едновременно и Ричър вдигна вратата на Е6. Пред погледите им не се появи обикновена складова клетка както предишния път. Тази бе огромна, най-малко четири клетки бяха обединени в една. Две откъм страната на нечетните и две откъм четните.

Ръдърфорд намери ключа за осветлението и го натисна. Една дузина флуоресцентни лампи примигнаха и грейнаха на тавана.

– Мили боже!

Цялото помещение бе заето от метални стелажи, строени в редици на разстояние от две метра помежду им. Те бяха отрупани с най-различни електронни устройства. Местни. Вносни. Битови. Индустриални. Дори военни, макар и от по-нисък клас. Но Ричър нямаше никаква представа дали сред тях са сървърите, които търсят.

– Мога да прекарам тук целия си живот – възкликна Ръдърфорд.

Той пристъпи напред, започна да оглежда всеки предмет и да мърмори тихичко под нос. Изведнъж нещо, разположено малко по-надолу, привлече погледа му. Той се втурна напред и след два метра падна на колене и прегърна купчина черни кутии, оставени на най-долния рафт.

– Не мога да повярвам! Ето ги! Открихме ги!

– Работят ли? – попита Ричър. – Или са изтрили дисковете? Можем ли да проверим?

– Не тук – отвърна Ръдърфорд. – Това не са лаптопи. Не можеш просто да ги включиш и да провериш какво става. Трябва да ги свържеш с мрежа, трябва да използваш компютър, за да провериш паметта им. Представи си сървърите като огромни външни хард дискове.

– Ще ти покажем как се прави, но по-късно – каза Сандс. – Свързването е лесна работа. Сега трябва да ги пренесем в микробуса и да ги откараме на сигурно място. Едва тогава ще ги включим.

Ръдърфорд и Сандс помъкнаха по два сървъра всеки. Ричър взе четири. Напъхаха ги в тясното пространство за багаж зад последната редица седалки. Сандс се увери, че са добре закрепени, и тръгна към шофьорската врата.

– Чакай малко – спря я Ричър. – Нали искате да копирате информацията от сървърите? Какво ви трябва? Друг сървър?

Ръдърфорд кимна.

– А също мрежа и софтуер.

– Има ли тук други сървъри? Които да ви свършат работа.

– Разбира се. Колкото искаш.

– Ти си използвал осем сървъра, но само един за нуждите на онзи проект за дигитализиране на архивите.

– Точно така. Останалите сървъри взех от различни места.

– Добре тогава, да вземем два сървъра, върху които можем да копираме информация. Не, по-добре да вземем четири.

– Защо? Какво ще копираме?

– Може би нищо. Ще ти обясня, когато напуснем това място.

Докато пътуваха към града, в главата на Ричър се въртяха десет думи.

Всеки трябва да знае толкова, колкото е необходимо. И Четиридесет часа.

Десет думи, а не дванайсет. Защото от четиридесет и осем часа бяха останали четиридесет часа. Но и двата проблема бяха все така актуални. Към тях се бе присъединил и един въпрос, който изискваше кратък и ясен отговор. С една дума. Паметта на сървърите беше ли изтрита? Да или не? Какъвто и да бе отговорът, Ричър трябваше да направи две неща. Ако данните бяха непокътнати, той трябваше да убеди Ръдърфорд да ги копира и да предостави копието на ФБР. Ако данните бяха изтрити, Ричър трябваше да уведоми агент Фишър и да убеди Ръдърфорд да напусне града. Много добре знаеше кой вариант е за предпочитане. Но нямаше представа кой ще се окаже по-лесен.

Ричър погледна Сандс и Ръдърфорд, които седяха отпред. Те се връщаха коренно променени. Съвсем не бяха същите хора, влезли в складовете. Умората им бе изчезнала. Тревогата също. Ричър долавяше обзелото ги вълнение. Ентусиазма им. Вярата им, че след като сървърите са отново в ръцете им, всичко останало ще се нареди от само себе си. Ричър не споделяше оптимизма им. Той единствен знаеше колко високи са залозите. И той единствен не разбираше нищо от компютри. Нямаше представа как да измъкне тайните им. Или как да разбере дали компютрите изобщо крият някакви тайни. Предпочиташе да си има работа с хора, не с машини.

Първата им спирка бе жилището на Ръдърфорд, за да могат Сандс и Ръсти да си вземат дрехи и тоалетни принадлежности, както и своите лаптопи и всички кабели и разклонители, които можеха да им потрябват, за да свържат сървърите. После взеха колата на Марти. Зад волана ѝ седна Ричър. Накрая се насочиха на север – Ричър водеше, Сандс го следваше – към бензиностанцията, но не за да напълнят резервоарите, а заради двата мотела. Един от тях бе привлякъл вниманието на Ричър. Това вероятно бе най-старата сграда в целия комплекс. В архитектурно отношение мотелът изглеждаше съвсем традиционен и по нищо не се отличаваше от безброй подобни места из цялата страна. На фасадата му бе окачен синьо-червен неонов надпис с изображението на някаква митична птица. Самата постройка бе едноетажна, а фасадата ѝ бе облицована с тъмна дървесина. За начало на сградата можеше да се приеме рецепцията в югозападния ъгъл, която се отличаваше с навес над входа, а под него бяха разположени машини за безалкохолни и лед. После тя продължаваше под формата на буквата П, редувайки прозорец – врата, прозорец – врата. Общо трийсет и шест чифта прозорци и врати. Пред всеки от тях – място за паркиране. Така на практика не оставаше разстояние, което човек да измине пеша от колата до вратата. Което определено улесняваше пренасянето на багаж до стаята. И намаляваше шанса някой да види какво се внася вътре. Колкото и необичаен да е въпросният багаж. Или дори абсурден като комбинация. Например три куфара и дузина черни кутии.