Ли Чайлд - Стражът

– И на кого го даваш под наем? – попита Ричър.

– На човека, на когото плащам за закрила.

– Добре. Как се казва? Къде да го открием?

– Не! Моля ви! Не мога. Вижте, този човек дори не ми плаща. Той го приема като услуга… проява на любезност.

Ричър и Сандс се спогледаха.

– Това е самата истина! – вдигна ръце Бъдник. – Кълна се! Вижте, аз въртя ресторантьорски бизнес. От самото начало си знаех, че трябва да плащам за закрила. Дори включих сумата в бюджета, под фалшиво перо, разбира се. Бях заделил парите, всичко беше готово. Онзи тип се появи вечерта, когато отворих. Точен като часовник. Каза ми сумата, която трябва да плащам. Стори ми се висока, но какво можех да направя? Приех. А после той ми разказа, че върти и друг бизнес, със стара електроника. Нещо повече, прави го от години. Човекът, от когото купих ресторанта, явно бе пропуснал да ми спомене тази подробност. Мръсник! Както и да е… Онзи тип каза, че споразумението с предишния собственик го устройва и се надява да го поднови и с мен. Откажа ли, това ще се отрази на доброто ми здраве. Какво можех да му кажа? Не съм глупав!

– Може наистина да си глупав – отвърна Ричър, – а може и да не си. Не ме интересува кой какво ти е казал или кога. Не ме интересува колко изкарваш и колко плащаш. От теб искам да чуя само две неща. Името на този човек. И къде да го открия.

– Не мога… той ще ме убие.

– Ако не ми го кажеш, моята приятелка ще те изрита с всичка сила. Не мисля, че ще ти стане приятно. Затова ти предлагам да си помислиш добре. Да подредиш приоритетите си. Да съпоставиш това, което несъмнено ще се случи в настоящето, с онова, което евентуално може да се случи в бъдещето. И ще трябва да го направиш бързо, защото започвам да губя търпение.

Бъдник помълча известно време, след което се изправи с усилие.

– Спомена за приоритети… Какви са твоите? Да си получиш нещата обратно или да спипаш онзи, който ги е взел? Защото, за да се озоват нещата ви тук, някой трябва да ги е изхвърлил на боклука. Може да е било погрешка, може да е било нарочно. Но който и да го е направил, моят човек не е виновен. Какво ще кажете да ви помогна да си върнете нещата, но без да го замесвате?

Ричър се замисли. Рекет срещу закрила? Това предполагаше наличието на организирана престъпност. Организираната престъпност предполагаше съществуването на проституция, хазарт, наркотици, лихварство. Все неща, за които Ричър нямаше никакво време. В някой идеален свят той щеше да разбие на пух и прах подобна мрежа, но Ричър не живееше в идеален свят. А в реален. И нямаше работа с вероятности и възможности, проблемите му бяха съвсем осезаеми. Самоличността на шпионина, който се опитваше да открадне копие от "Страж" например. Или безопасността на Ръдърфорд.

Да, наистина, въпрос на приоритети.

– Добре – съгласи се Ричър. – Да допуснем, че забравя за твоя човек. И че се интересувам единствено от това да си върна нещата. Как може да стане?

– Знам къде държи хубавата стока – каза Бъдник. – Предполагам, че вашата е хубава. Нали?

Ричър кимна.

– Един от хората му се изтърва веднъж, когато вземаше стоката. Явно не се усети. Както си говореше, и се изпусна. Беше преди месеци. Едва ли си спомня вече. А това означава, че можете да отидете там. Ще го представите като обикновен обир и никой няма да го свърже с мен. Така всички ще останем доволни. С изключение на онзи тип, рекетьора, но… майната му!

Ричър погледна Сандс. Тя кимна.

– Добре. Къде се намира това място? – попита Ричър.

– Складове под наем "Норм". Неговата клетка е Е4. Можете да откриете адреса в интернет. Ще ви кажа кода за външната врата. Знам го, защото всеки път, когато правя ремонт, наемам склад там. Кодът е номерът на клетката – моята е А6, – плюс последните седем цифри от мобилния ми телефон. – Бъдник продиктува поредица от числа.

– Добре – каза Ричър. – Но преди да хукнем към другия край на града, най-добре е да се уверим, че нещата ни не са тук. Вратата е заключена и не можахме да разгледаме добре през процепа. Можеш ли да отвориш?

– Не сте влизали вътре, така ли?

– Че как да влезем?

Бъдник сви рамене и извади ключодържател от джоба си. На него бе окачен един-единствен ключ. Той го подаде на Ричър с думите:

– Звучи логично, предполагам. Ето, отвори.

Ричър пристъпи в пространството между склада и микробуса. И размени ключовете, докато бе с гръб към Бъдник. Отключи новия катинар и отвори вратата.

– Как не се сетихме по-рано? – възкликна Ричър и дори се плесна с длан по челото. – Всичко е тук. Бъдник, ела да ми помогнеш.