Ли Чайлд - Стражът

– Ето го!

Ръдърфорд се втурна покрай Ричър и извади телефона си в движение. Включи фенерчето и коленичи пред шкафа. Надзърна вътре. После се отпусна рязко на земята, при което удари дясното си рамо в стената.

– Какво има? – попита Сандс.

Ръдърфорд не успя да каже нито дума, само посочи вяло с лявата си ръка.

Сандс прекоси помещението, погледна в шкафа и се обърна към Ричър. Той разбра какво ще каже тя, преди да си е отворила устата.

– Шкафът е празен. Сървърите са изчезнали.

Ричър си представи как сървърите се отдалечават, отдалечават и накрая изчезват на хоризонта. А онзи агент от Москва лети в обратната посока. Със самолет. И приближава ли, приближава.

– Някакъв шанс да са в тези купчини? – попита Ричър.

Ръдърфорд се изправи с усилие и поклати глава.

– Не. Тук има само един вид компютри, всичките са настолни. Сървърите не са тук. Закъснели сме.

– Грешиш – възрази Ричър. – Не сме закъснели. Приближили сме се с още една стъпка към целта. Сега знаем със сигурност, че сървърите са били тук, което означава, че сме на прав път.

– Така е – подкрепи го Сандс. Тя хвана Ръсти за ръката и го поведе към вратата. – Хайде, няма да се предаваме.

– Но какво можем да направим? – попита Ръдърфорд. – Това е задънена улица!

– Не, не е – отвърна Сандс. – Сървърите са били тук. Някой знае какво се е случило с тях.

– Сигурно. Но кой?

– Вече разбрахме кой – каза Сандс. – Бил Бъдник. Същият, който е заплашил Томасино. Собственикът на ресторанта. Ще говорим с него. Може да ни каже на кого ги е продал.

– Смяташ, че е тук ли? – попита Ръдърфорд. – Ами ако не работи вечер?

– Ще влезем вътре – обясни Сандс. – Лесно ще разберем дали е тук. Ако не е, все някой ще знае как да се свържем с него.

– Не е необходимо да го търсим – обади се Ричър. – Ще изчакаме пет минути, а може и по-малко. Той сам ще дойде при нас.

Ричър прибра клещите за рязане на болтове под своята седалка на микробуса и затвори вратата на малкия склад.

– Точно така – съгласи се Сандс. – Престоят от половин час, нали?

– Нищо не разбирам – призна Ръдърфорд.

– Томасино каза, че може да идва тук по всяко време, стига ресторантът да работи – обясни Ричър, докато поставяше новия катинар. – Не е нужно да се обажда предварително. Трябва само да остави камиона тук и да прекара половин час в заведението.

– Което пък означава, че човекът, който претърсва камиона му, винаги е тук – добави Сандс и продължи: – Той просто се нуждае от време да прерови отпадъците. Да открие по-ценните, да ги пренесе в склада и да изчезне, преди Томасино да се е върнал. Трийсет минути са малко време. Всичко останало – например да разчитат на друг човек, който да им звънне при пристигането на Томасино, за да изпратят някого да претърси камиона му – би отнело твърде много време.

– Възможно е – съгласи се Ръдърфорд, – но това не означава, че Бъдник върши всичко сам.

– Така е – отвърна Ричър и се облегна на стената. – Професионалните престъпници обикновено целят две неща. Първо, да извлекат колкото е възможно по-голяма печалба. И второ, да поемат колкото е възможно по-малък риск. Ако Бъдник не рови сам в камионите, това би означавало да наеме някой, който да го прави вместо него. Поне един човек. Може би дори двама, за да покрият всички смени през седмицата. Бъдник ще трябва да плаща на тези хора и така ще намали печалбата си. На всичкото отгоре тези двамата ще трябва често да се отлъчват от работа – независимо дали са в кухнята, миялното, или са другаде, – а това ще породи подозрения. Ще увеличи риска. – Ричър посочи аварийния изход в задната част на основната сграда. – Залагам десет към едно, че следващият, който ще се появи от там, ще бъде самият Бъдник. А междувременно, Ръсти, най-добре се качи в микробуса. Дръж си главата наведена. Ти все пак си местен, писали са за теб във вестника. Бъдник може да те познае.

Задната врата се отвори три минути по-късно и оттам излезе мъж, облечен със светлосив костюм, бяла риза и вратовръзка на цветя. Косата му бе грижливо разделена по средата. Мъжът бе огромен. Близо метър и деветдесет и поне сто и осемдесет килограма. Рисковете на професията, когато си заобиколен с безплатна храна по цял ден, помисли си Ричър. Мъжът спря за миг и наклони леко глава на една страна. Явно оценяваше ситуацията.

След секунди непознатият взе решение и се запъти към склада. Стъпваше леко, движеше се бързо. Ричър коригира първоначалната си оценка. Човекът не беше просто торба сланина. Вероятно бе бивш състезател по борба или американски футбол. Не че това имаше някакво значение. Стига да не получеше инфаркт, преди да отговори на всички въпроси на Ричър.