Ли Чайлд - Стражът

– Още нещо – каза Томасино. – Искам да го знаете. Става въпрос за храната, която си поръчвам в "Дебелия Фреди". Винаги си я плащам. Освен първия път, когато ме изненадаха. Правя… каквото правя… заради жена ми. За да е в безопасност, а не за да спечеля каквото и да било. Може да крадат разни неща от камиона ми, може и да не ги крадат. Аз обаче не съм един от тях.

И така, очевидно не ставаше въпрос за мързел. А за алчност. Но не от страна на Томасино. Той бе най-обикновена пешка. Вероятно е могъл да прояви повече твърдост и да не се поддава на заплахите, помисли си Ричър. В такъв случай сървърите вече щяха да са в ръцете им. Ричър не можеше да обвини Томасино, че си затваря очите, докато някой ровичка в камиона му. Не и след като става въпрос за живота на жена му. Не и след като става въпрос за купчина боклук, която хората и бездруго са изхвърлили. Ричър щеше да бъде по-щастлив, ако сървърите вече бяха на сигурно място в микробуса. Но поне вече разполагаха е нова следа, което бе по-добре от нищо.

Навигацията на микробуса изчисли, че ще им трябват двайсет и две минути, докато стигнат до "Дебелия Фреди". Ричър помоли Сандс да се отбият до бензиностанцията, в резултат на което пристигнаха на мястото след четиресет и шест минути. Ричър искаше да купи още две неща. Големи клещи за рязане на болтове. Най-големите в магазина. И катинар. Най-здравия, който успя да намери. Сандс се възползва от възможността да напълни резервоара, докато Ричър обикаляше щандовете вътре. Тя го изчака отвън е работещ двигател. Когато той се върна, на екрана на сателитната навигация се появи следващият етап от маршрута. Сандс шофираше по-бързо отпреди. Въодушевена е от перспективата да си върнем сървърите, предположи Ричър. Тя натискаше педала на газта и микробусът им се накланяше по завоите, докато най-накрая механичният – почти като на робот – глас от навигацията обяви, че крайната им цел е от лявата страна. Мястото, на което се бяха озовали, се намираше северно от града. Полята наоколо бяха осеяни с по някоя къща или горичка, но първите градски квартали започваха поне след километър и половина, два. От двете страни на отбивката бе паркиран по един стар, довоенен камион, досущ като ръждясал автомобилен еквивалент на статуите, които Ричър бе виждал да украсяват входовете на аристократичните имения. Самият ресторант се намираше в дъното. Сградата се отличаваше със зелен ламаринен покрив, обширна тераса, която се простираше по цялата дължина на фасадата, и голяма неонова реклама отпред. Върху нея с ярки червени букви бе изписано Дебелия Фреди, а отдолу бе изрисуван анимационен каубой, който поднасяше огромен чийзбургер към устата си.

Паркингът бе разположен отпред. И бе пълен. Вечерният час пик бе в разгара си. Сандс провря микробуса сред колите и камионите, паркирани покрай бордюра (и дори върху него), и мина зад сградата. Там също имаше паркинг с табела Само за служители, в който нямаше свободно място. В другия му край се намираше малката сграда, която Томасино бе описал: ниска и квадратна, иззидана от светли тухли, с плосък покрив и заградено с телена ограда пространство, в което стояха контейнерите за боклук. Сандс спря отстрани, точно до входа. Ричър слезе пръв, като държеше резачката за болтове ниско долу, плътно до крака си. Огледа се, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Вдигна резачката. Челюстите ѝ захапаха катинара. После стисна здраво. Клещите срязаха метала. Ричър махна останките от катинара и прибра парчетата в джоба си. Сандс скочи от кабината и се присъедини към него. Ръдърфорд заобиколи от другата страна на микробуса.

– Готови ли сте? – попита Ричър.

Сандс и Ръдърфорд се спогледаха и кимнаха.

Ричър отвори вратата. Пантите ѝ изскърцаха. Дневната светлина стигна чак до отсрещната стена. Подът вътре бе отрупан с всевъзможни електронни уреди. Гледката напомняше онази в депото за отпадъци с тази разлика, че тук вещите бяха сортирани по категории. На едно място бяха компютрите, до тях мониторите. Следваха клавиатурите, мишките и принтерите. На друго място бяха телевизорите и дивиди плейърите. Вероятно всички бяха в добро работно състояние, предположи Ричър, макар да нямаше представа как може да го провери. Но всичко изглеждаше спретнато и подредено. Открояваше се една-единствена вещ, която не попадаше в категорията електроника. Шкаф. Висок над метър и осемдесет, оставен в задната част на склада, полускрит в сенките. Шкафът бе обърнат към тях с дясната си страна, а счупената стъклена врата зееше отворена.