Ли Чайлд - Стражът

– Преди да започнем, трябва да разбереш нещо много важно – каза Сандс. – Не сме дошли тук заради теб. Нямаме намерение нито да те арестуваме, нито да ти създаваме каквито и да било неприятности. Ти изобщо не ни интересуваш. Трябва ни само информация. Дай ни я и ще продължиш да се занимаваш с твоите си работи. Никога няма да ни видиш отново. И никой няма да разбере, че си ни помогнал. Ясна ли съм?

Томасино преглътна с усилие, после кимна. Беше готов да сътрудничи.

– Добре – продължи Сандс. – Работата ти е да събираш изхвърлени електронни устройства и да ги отнасяш до депото за отпадъци край града, нали?

– Там отпадъците само се сортират. Истинското рециклиране се извършва на друго място.

– Но ти отнасяш електронните отпадъци именно там?

– Точно така.

– Този месец на два пъти си вземал бракувана електроника от отдела за компютърна поддръжка на общината.

– Щом казвате.

– Документите го казват.

– В такъв случай е точно така.

– Единия път си взел осем мрежови сървъра.

– Нямам представа какво е това.

– Най-обикновени, да не кажем, скучни на вид черни кутии – обади се Ръдърфорд. – Те обаче бяха монтирани в един шкаф. Оставен по средата на помещението. Със счупена стъклена врата.

– Имате ли представа колко неща събирам всяка седмица? – попита Томасино. – Не мога да ги запомня всичките.

– Виждам, че носиш брачна халка, Дейв – отбеляза Ричър. – Имате ли деца? Или сте само двамата с жена ти?

– Имаме едно дете… всъщност още е на път – отвърна Томасино. – Защо?

– Момче или момиче?

– Момиче. Защо?

– Защото си представям следната сцена – обясни Ричър. – Първият му ден в детската градина. Жена ти отива да го вземе, а момиченцето я пита: "Мамо, защо всички деца имат татковци, само аз нямам?". А жена ти отговаря: "И ти имаш татко, милинка. Само че той е във федерален затвор. Защото постъпи твърде глупаво, когато получи шанс да оправи нещата".

– Добре. – Томасино затвори очи за миг. – Взех ги, да. При второто ми посещение. Бяха там първия път, но се престорих, че не ги виждам. Бяха толкова тежки и неудобни, че ги оставих с надеждата обикновените боклукчии да ги приберат.

– Какво направи с тях? – попита Сандс.

– Качих ги в камиона. По-късно през деня изсипах всичко в депото за сортиране.

– Да опитаме отначало…

– Защо? Това е самата истина!

– Вярвам, че си ги качил в камиона. Но сървърите така и не са стигнали до депото за сортиране. Какво се случи с тях?

– Не съм ги откраднал, ако това имате предвид – заяви Томасино. – Не съм ги продал. Не съм ги изхвърлил по пътя. Разтоварих в депото всичко, което беше в камиона.

– Но те не са там – отвърна Сандс. – Вече проверихме. Какво се случи с тях?

– Нямам представа. Претърсете дома ми, ако не ми вярвате. Говорете с жена ми. С приятелите ми. Проверете банковата ми сметка. Готов съм да се подложа на детектор на лъжата. Но не съм ги откраднал. Не съм ги продал. И нямам никаква представа къде са.

Ричър погледна Сандс. Тя му отвърна, като сви рамене едва забележимо. Не бяха получили отговора, на който се надяваха. Томасино не успя да им помогне. Ричър бе склонен да му повярва. Все пак бе разпитвал множество заподозрени през годините и бе развил добър усет, който му позволяваше да разбере, когато някой го лъже. Томасино обаче изглеждаше напълно искрен.

– Добре тогава. – Сандс извади лист и химикалка от чантата си и каза: – Ще ти запиша един номер и ако…

– Имам един въпрос – обади се Ръдърфорд. – Сара, нищо ли не ти се стори странно в депото за отпадъци?

– Не. Просто купища боклук.

– Именно. А онзи странен старец? Когато го попитахме дали прави описи, той отвърна, че няма смисъл. Компютърна мишка, бежова, не работи.

– Е, и?

– Какви са шансовете всички електронни устройства, изхвърляни от жителите на това градче, да са повредени или счупени? Със сигурност има и такива, които работят, нищо че са стари и бавни. Като сървърите например. Те си бяха наред. Имам чувството, че в депото не видяхме устройства, в които да има още живот.

Томасино сведе поглед. Първият му издайнически жест.

– Дейв? – попита го Ричър. – Имаш ли да добавиш нещо?

Томасино не отговори.

– Чудя се дали дъщеря ти ще се омъжи някога, Дейв. Обзалагам се, че ще го направи. В края на краищата повечето хора го правят. Въпросът е кой ще я заведе до олтара. Кой ще бъде до нея, когато роди първото си дете.

Томасино се наведе напред и стисна глава с ръце.

– Всичко започна още на втората седмица след като постъпих на работа. Шефът ме покани на обяд. Каза, че трябва да обсъдим някои неща. Отидох на срещата. Беше в "Дебелия Фреди"…