Ли Чайлд - Стражът

– Говоря истината.

Сандс остави колта в скута си. Върховете на пръстите ѝ докосваха дръжката.

– Е? – попита Ричър, след като измина една безкрайно дълга минута. – Какво ще правиш?

– Имам ли избор? Ще последвам съвета ти. Ще се доверя на инстинкта си. – Сандс върна предпазителя на място и прибра пистолета в джоба си. – Моли се да не започна да съжалявам за това.

Ръдърфорд излезе от банята с кърпа около кръста и бързо се мушна зад дървения параван, който отделяше къта му за спане от останалата част от апартамента. Сандс стана и се прибра зад своя параван. Ричър не помръдна от канапето. Разнесе се шумолене, след което двата сешоара се включиха почти едновременно. Последва нова суетня. Накрая Сандс се появи, облечена със свободен ленен панталон и бледосиня тениска. Използваше слънчевите си очила, за да придържа косата си назад, а през лявото си рамо бе преметнала дамска чанта. Разположена така, че да предостави лесен достъп на дясната ръка, забеляза Ричър. Той не се съмняваше, че пистолетът е поставен най-отгоре в чантата. Може би в специален кобур, за да не се изгуби сред всички дреболии или да не бъде откраднат.

Не след дълго към тях се присъедини и Ръдърфорд. Той бе облякъл чист памучен панталон и блуза с яка. Отново в строги цветове. И дискретно лого. За да покаже, че е настроен делово.

Сандс излезе първа от апартамента, сама, за да не я види никой в компанията на Ричър и Ръдърфорд. Тя се качи в микробуса, запали двигателя и потегли към задната уличка с контейнерите за боклук, където я очакваха двамата. Сандс въведе адреса на компанията за извозване на отпадъците. Според сателитната навигация пътуването до там трябваше да отнеме десет минути. Така и стана. Мястото, което търсеха, се оказа в края на дълго право шосе, от двете страни на което се издигаха ниски отдавна занемарени складове. Парцелът бе заобиколен от масивна ограда със здрава стоманена мрежа. Висока два метра и половина. Единственият вход бе блокиран от бариера на червени и бели ивици. Сандс се приближи към нея и спря до висок метален стълб. Върху него бяха монтирани две клавиатури. По-горната бе предназначена за шофьорите на камиони, а по-долната – за тези на автомобили. Сандс свали прозореца и натисна бутона за интеркома на по-долната клавиатура. Не последва никаква реакция. Натисна го отново. Не се чу нито звук. Нито дори пращене от статично електричество. Сандс се пресегна към по-горната клавиатура, но спря миг преди да натисне съответния бутон, защото забеляза някакво движение отвъд оградата. Приближаваше лъскав черен пикап. Приличаше на най-обикновен форд Ф150. Без светлини на покрива. Без емблема на охранителна фирма отстрани. Сандс извади за всеки случай фалшивата си значка на федерален агент.

Фордът се приближи бавно, с почти пешеходна скорост. Бариерата трепна, събудена сякаш от дълбок сън, вдигна се бавно нагоре и се изправи под прав ъгъл. Пикапът ускори. Шофьорът дори не погледна към микробуса до входа. Бариерата остана вдигната, като се поклащаше от движението си нагоре. Но не се спускаше. Все още. Времето за вдигане и спускане на бариерата явно бе изчислено съобразно камионите. А те бяха дълги, тежки, бавни. Сандс се огледа. Никой не гледаше към тях, затова тя натисна педала на газта и влезе на територията на депото много преди бариерата отново да заеме обичайното си място.

Вътре имаше две сгради, разположени вляво и вдясно от входа. Тази вляво бе по-малката. Офисът, предположи Ричър. Тя бе едноетажна, с грубо иззидани тухлени стени, плосък покрив, шест квадратни прозореца и обикновен бетонен навес над вратата. Отпред имаше трийсет места за паркиране, половината от които бяха заети. Сред автомобилите имаше два сребристи немски седана, спрели встрани от останалите, възможно най-близо до входа на сградата. Останалите бяха американски коли среден клас, в най-различни бледи цветове, разпръснати из целия паркинг. Най-вероятно това бяха колите на служителите.

Не тях търсеше Ричър.

Сградата вдясно беше построена от бетонни блокчета и като че ли отговаряше на описанието "депо", както я бе нарекъл онзи мъж с пушката. Тя имаше най-обикновена правоъгълна форма, бяла фасада, ламаринен покрив и четири големи ролетни врати. Всичките бяха достатъчно високи, за да може през тях да мине боклукчийски камион. И достатъчно широки. Но всичките бяха затворени. Вляво от тях, до вратата за персонала, имаше една-единствена редица от места за паркиране. Четири от тях бяха заети. От пикапи. Три форда и един додж. Не нови, но чисти и добре поддържани. Явно принадлежат на монтьори или механици, предположи Ричър.